REALITY BITES

ATHANATOS

2012-01-30T15:49:00.003Z

***

Непознатият се появи както го правеше обикновено – с приглушено „ПУУУФ” от изместен от появата му въздух. Този път изникна на около 130 метра над повърхостта, като голото му тяло се очерта особено контрастно на фона на пухкавите розови облаци над него. Погледна надолу и започна да крещи, махайки диво с ръце и крака...

„Напомня ми на муха, оплетена в захарен памук...” – отбеляза едната от главите на Жирафа.

„Шът!” – сопна й се другата, върху която бурно се съешаваха две облечени в раздърпани ливреи мишки – „Я си пий бозата и ни спести аматьорските си сравнения, с привкус на неизживяно детство и намек за домашно насилие ”.

Синята и зелената глава отдавна имаха проблеми помежду си, основният от които бе собствеността върху лилавите точки по корема. Самите точки, ги бяха отебали генерално и водеха разгулен живот, в резултат от който поне три от тях вече се бяха трансформирали в особено неприятни разязвявания, а четвърта подозрително напомняше на злокачествен тумор.

„Наистина напомня” – съгласи се Драконът – „Ама какво се е развикал?”

Последният коментар бе предизвикан от факта, че Непознатият махаше неконтролируемо, докато падаше без следа от грация, такт и чувство за добро поведение и междувременно се дереше с цяло гърло.

„Пада, не е ли очевидно” – включи се Майката – „страшничко си е сигурно. Горкият!”

„Как така пада?” – зачуди се Драконът – „Преди три цикъла летяхме до Балиго заедно. Вярно, че стилът му беше малко жабарски, но си правеше и пируети, и пикирания, и сякви там гъзарски номера из въздуха. Не може да пада!”

„Залагам си вечерята, че ще се размаже върху ей ония скали” – изгърголи Старшината, достатъчно добре осъзнал, че никой няма да има претенции върху четирите печени малайзийски гущера и останките от онзиденшна шопска салата.

„Сигурно е тактика” - със съмнение сподели Зомбито - „Не може да е без причина, от мен да го знаете. При него нищо не е каквото изглежда – всичко е тактика. Преди време го бяхме сгащили с Некро и Гангстера в една тясна уличка. Имаше вид на второкласник, даже си носеше и смешна пластмасова чанта на гърба. Точно си мислехме, че няма къде да бяга, когато той измъкна самурайски меч от нея! Представяте ли си – самурайски меч от ученическа чанта! И като развъртя ония ми ти Шаолински хави, на сашими ни направи за нула време. Освен това като че ли не изпитва болка” - обидено заключи той - „Амчи честно ли е това? Захапах го по прасеца отзад и даже месо откъснах, а той просто погледна учудено как раната му заздравява за секунди, след което ми махна главата…за втори път. Писна ми вече да се кърпя с тоя телбод!”

„Има си скрити таланти момчето” – съгласи се Безликата – „когато за първи път правихме секс край водопада и на мен ми се струваше свит и свенлив отначало, но като отпори един ми ти х…”

„На всички ни е пределно ясно как си прекарваш времето” – прекъсна я Майката – „не е необходимо да мърсиш обстановката с подробности”

„Що бе?” нагло се ухили Старшината „ Я ми дай на мене подробности, пък аз щи пока’а к’во и’ам в гащите.”

„Няма нужда” – сладко го поряза Безликата –„каквото и да си имал там, отдавно е умряло, съдейки по миризмата…”

„Абе не ви ли се струва, че нещо много бавно пада тоя?” намеси се синята глава на Жирафа – „Като че ли през петмез лети?”

„…или през боза” – добави първата глава, с което си навлече ухапване и поредица от сравнения на мозъка й с боза от другата.

„Създава впечатлението, че природните закони тук, каквито и да са, не се отнасят за него“ заяви Драконът „направи ми впечатление още докато летяхме заедно. По едно време стана едно такова ледниково и мразовито около проходите на зелените джуджета, а на него като че ли не му направи впечатление, нищо че беше дидбидюс гол.“

„Ами аз нали това ви казвам“ – потвърди Зомбито – „не е честно така. Появява се, когато му скимне...“

„Е, не е точно така“ – каза Безликата – „появява се на що годе равни интервали. И добре, че е така, че иначе девствена щях да си загина тука...“

„...където си иска...“ – продължи Зомбито.

„Ами да“ – включи се Майката – „пак са го видели малките в час по Математика. Пръкнал се е по средата на часа, точно пред дъската, свит от срам... И пак гол! Представяте ли си? Голям смях е паднало...така ми казаха...“

„...И ПРАВИ КАКВОТО СИ ИСКА С НАС!“ ядосано заключи Зомбито. „Някой ТРЯБВА да направи нещо!“

„Айде няма нужда“ – ухили се Старшината – „така като гледам, проблемът ви скоро ще си има решение“ – и кимна по посока на падащото тяло, на което оставаха не повече от пет метра до скалите отдолу.

Останалите обърнаха глави точно навреме, за да видят как придружен от глухо „ФУУУП“ Непознатият изчезна миг преди да се размаже.

„Мдам, типично!“ – каза Драконът – „Я! Че то станало време за хапване!“

Доскорощните събеседници вече представляваха разноцветни, бързоотдалечаващи се образи, единодушно предприели най-правилната тактика за оцеляване, когато наблизо ти има гладен златен дракон...

***

АААА!

Какво по...???
Ах как мразя да се събуждам така!

Главата ме цепи, не знам на кой свят съм, в устата ми са нощували три семейства бесни катерици, а трябва да съм на работа след...

По дяволите - 35 минути!

И тия щури сънища! Най- много мразя да сънувам, че падам, а винаги ми се случва след луда нощ със „Специалното участие на Сеньор Пепе Лопез“!

Все се заричам да не правя повече така, но...

Оф, пак закъснях!

***

"EXEGESIS"

2011-12-16T11:20:00.000Z

„БОГ ТЕ ОБИЧА”

Приличаше на евтина рекламна листовка и нямаше да й обърна внимание, ако горната фраза не ми беше хванала окото.
Лявото.

„Дотук добре” - викам си – „Обикновено се радвам ако не искат да ме затрият, та щом ме и обича, ще се спогодим с този Бог.”

И се зачетох:

„Благословен е онзи, който има Път в живота си…”
– ей на! за мен приказват, на мен животът ми е път.

„…и който неуморно продължава напред, дори и да трябва да пълзи щом не може да ходи”.
- Грабна ме това четиво – все едно за мен е писано!

„Благословен е онзи, който има покрив над главата си…”
– Ами да ей го, черно на бяло: „покрив над главата”, аз съм бе, аз ви казвам!

„…и огнище пред което да заспи спокойно вечер”.
- Ся, тука малко не схващам точно за какво става дума с това „огнище”, ама сигурно ще е някоя от ония „метафори”, дето се опита да ми ги обясни преди седмица Калинка.

„Но най-благословен е онзи, който в края на пътя си, може да се обърне назад и да види, че е оставил ясна следа след себе си!”
Тук съмненията изчезват и на всички става ясно, че е писано за мен!
Очевидно съм „благословен” охлюв!
Само ми се ще да знаех какво значи това…

Отивам да питам Калинка.

"TWILIGHT THOUGHTS"

2011-12-14T19:26:00.000Z

ТЯ

Горчивата целувка на текила,
ми дава сили да поема аромата
на уискито и на парфюма ти,
който вече тихичко намразвам..
Така грубо вади ме от кожата ми,
че кара ме да виждам отражения
в каналите на Брюж през пролетта,
където ще има черни лалета в очите ти,
неискащи да ме делят с никого…
Ръцете ми са две премръзнали врабчета,
опитващи се да гнездят в скута ми,
докато всъщност умират да се слеят
със лятото на твоите коси…
Когато с език обхождаш устните си
изглеждам каменна и недостъпна,
и лъжа себе си, че няма да се дам без бой,
а всъщност всичко вече е загубено.
Прехапвам моите и гледам настрани,
за да убия стоновете между бедрата си,
които с влажно настояване ме молят
да ти позволя още тук да ги обгърнеш
сред топлината на своята усмивка.
Таксито към дома е платноходът
с който ще потеглим да потърсим изгрева,
докато сплитам пръсти в косите ти
и знам че тази нощ си само мой…до сутринта.

ТОЙ

"ЕБАСИ ЯКАТА МАДАМА!!!

Добре, че не се олях с уискито, че нямаше да мо'а го 'дигна.

Само к'во ша разправям на жената....?

Абе, утре ша му мисля! "

"ФЬЕШЪН"

2011-11-30T17:32:00.000Z

Ся, малко отстрани ш’ти го зафана, кат’ в оня лаф – „пиша ти бавно, щот четеш трудно”, ама при мене ша е – „пиша ти бавно, щот ми са гипсирани пръстите, а ти пиша, щот’ още белким три седмици няма да мо’а да говоря”. До там ме докара „фьешъна”, майна, колкото и да ти е чудно, ама нейсе, друг път ша знам да си трая.

Ако са мислиш за т’ва к’во ли ми разбира на мен косматата глава от модни тенденции, пръв ш’ти ка’а , че си смъртелно прав и „Аре да хо’им да напра’им главите, майна” и “Heavy Metal Rules!”. Да ама, фьешъна е кат бясно куче, майна, не те пита искаш ли го и докат’ се усетиш те е приклещил с гъз към трънаците. Така, че ако щеш разбирай ако щеш – не, бягане няма.
Фьешъна си има закони, майна и първият от тях е - на ония дет’ го практикуват да им е основно занимание да ти го навират под носа. И да чакат реакция. И да гледат лошо.
Т’ва ‘убуу, ама при мене колкот’ повече време се минава, толкоз повече на цинизъм взе да ме избива, а ти знаеш, че хич ме няма в тия ми ти „засмукани сутиации”, както викаше дедо ми, ерго - сегашния ми крипълд хал.

Та, „сутиацията” я генерира частично леля ми, щот’ ме нахендри да разведа Лилето из Филибето, че й било „за първи път да е сама, нямала приятелки и по цял ден си седяла вкъщи” – край на цитата. Лилето не я знайш – тя е от безбройните ми втори братовчедки и пристигна тая есен да учи в ПУ-то. Съгласих се, к’во да праа. Да не я стряскам обаче, реших да не я мъкна по наш’те уютни дупки с кисел аромат на метъли, ами да я развъртя по Стъргалото, та да види „детето” местните гъзета, че нали тъй са прай по типичному с туристите.

‘Зех да се подготвям, погледнах се в огледалото, погледнах се пак и размислих. Фърлих за пране култовата фланелка с Iron Maiden, махнах пентаграмите, теглих един бръснач и вързах гривата, че си викам: „Сигурно и без т’ва й е гадно на момичето от смяната на лайфстайла, дай да не й причинявам психоза с т’ва, моето типично присъствие.” Та се поприведох в образ и от „рошав метъл” минах в „клющав смотан”, известен още като: „на мама момчето”, и запазен за фамилни вечери по Коледа, сватби и кръщенки, от които не съм могъл да се измъкна достатъчно скорострелно.

Жертвах, майна, "Мейдъна" за психичното здраве на роднината. Ама нали знайш – „Никое добро не остава ненаказано” – та и с мене така: след всичките ми напъни, глезлèто ми звънна с пол’вин час закъснение, да каже, че нямало да дойде, щот’ била на вила в Троянския балкан с „моичкия и брат му” (пак цитат). Те ти, булка, Спасов ден!

Разкеркенечи ми се настроението, ‘щото можех по-нормални работи да пра’а вместо да жуля твърдо на тройна цена в Центъра, ама аре! Може и зат’ва да се осра после работата, ама кат’се замисля многофакторно беше омазването и стохастично дет' са вика.
Та, седя си аз на Главната, разреждам бира с водка в един от клюкарниците, псувам ебливата брат'чедка на ум и на глас, и й желая разни неща с участие на одървени представители на едрия рогат добитък от местната и световна фауна. Тъкмо допивам третото, майна и срещу мене сядат тия четиримата. Класика в жанра - "фьешън" до дупка.

Мадамите няма какво да ги коментирам, че и без т’ва ся са ми черни всичките от соя им, ама ти мойш спокойно да си ги представиш:
с азбестови прически тип ”каски” (ама от ония, дето приличат на старите надуваеми сешоари, дет’ се слагаха на главата), кичури (черни) с форма на хармоника, черни роклички модел „подръп нагоре-подръп надоле”, тъмен грим и кърмъзъ усти.

„Бог да прости” им викам „гаден ден за погребение”- и се хиля.

Ама т’ва е, майна, водката дет’ приказва, щото акъла ми е назад със събитията и чак ся отбелязва Чичко-Булдозер и Брат-му-Комбайна в бекграунда, които с гръб към сцената поръчват некви розови икебани в чаши за кикиморите.
За смотльото срещу им, демек моя милост, на кикиморите им пука колкото за колонията колорадски бръмбари в с. Ръжево конаре, НООО по силата, на Първия закон (виж по-горе), дори и смотльовото мнение метърс.
Зат’ва получавам епитет „селяндур”, обяснението, че не разбирам от „фьешън”, след което разговорът свободно продължава на тема: „т’ва чантè дет’ му го ‘зех на Кирето колко е готино, нали муци?”.

Виж ся, аз мое да не съм много в час на трендовете, но ми светва, че явно съм изтървал нещо мнооого генерално – откога говедата от кастата на „добре облечените бизнесмени” се кипрят с „чантèта”?? Нали се сещаш за кои ти приказвам? И тия двамата са от същата окалъпена версия:
тясно чело, гола глава, липсващ врат, десет кила телешко във всяка ръка и търсещ поглед на окапи. Все си мислех, майна, че ако е имало симпозиум за преразглеждане на одобрените аксесоари сред типажите мъжкари на БеГе-то, на който тия да са обменили опит с другите с меките китки и да са им свили чантèтата като много „фьешън”, все щях да подочуя.
Ама ей го нá пред мен – живото доказателство. И двамата на бара са се препасали с по едно такова чантè и комбинацията с розовите чадърчета в чашите, дет’ ги носят ми идва нанагорно.

„К’во са хилиш бе каун?” – вика единия „ Ш-ш проблем ли нещо има, а?” и пъчи бицепси.

Ама чантèто дет’ го е препасал му пречи, щот’ явно не е предвиждано за тоя род „сутиации”, и зат’ва той с отработен жест го прехвърля назад.

„А не” викам, „чантèто ти гледах”.

Ся, с тая реплика го фанах в крачка, щот’ не върви значи да ‘одиш на бой с някой дет’ ти е оценил „фьешъна”. Та почти изглеждаше готов да ми прости, ама аз нали съм тъпо парче и не мо’а се спра та продължавам, кат’ едвам си сдържам хилежа:

„Разбрах, че ти е подарък от приятелката. Ти на него също ли му купи неговото?” и кимам към говедото до него.

Три секунди размисъл и после:

„E ся ти ебах майката” - фърля коктейла, обръща се и…ПОЧВА ДА СИ РОВИ В ЧАНТАТА!!!

Е тука вече съм посран от смях и се изтъркалвам от стола, което усложнява неимоверно тактическото ми оттегляне. Другото е мъгла.

Та така - от мен да знаеш, майна, с „фьешъна” шега не бива– боксът си е бокс, дори и да е изваден от меко, кожено чантè.

Аре, приключвам, че ми поизстина супата и ш‘са пробвам пак с тъпата сламка.

БАЛОНИ

2011-11-21T18:08:00.000Z

Балоните над главата му се вихреха в бурен танц, който погледнат с критично око подозрително наподобяваше на неистови опити да се откъснат от шарените върви, закотвили ги към облегалката на олющената зелена пейка. Той намести очилата си, подухна в замръзналите си длани и разтвори вестника на коленете си. Есента около него бе обагрила малкото градско паркче в топли тонове, на фона на които шарената блъсканица над него изглеждаше съвсем на място, но освен това бе донесла със себе си и първите намеци за това, че идващата зима ще е суха и студена.

Градинката сутрин не изобилстваше от минувачи, забеляза с усмивка той, което макар и да обезсмисляше ранното му ставане, от друга страна пък значеше, че щеше да има достатъчно време да допие с удоволствие малката, пластмасова чашка чай и да прегледа спортните страници. Ранното ставане бе навик от предишния му живот, преди етикета „безработен”, последван от: „разведен” и „самотен”… И да - отпреди балоните.

Беше се зачел за поредните „подвизи” из чалгатеките на една от никому незвестните ни футболни „звезди- еднодневки”, когато до него поседна Другият.
Името „Други” му бе хрумнало съвсем спонтанно след първата им среща, както заради типичната им отсъстваща усмивка, комбинираща задоволство и неизбежност, така и заради необяснимо дразнещия начин, по който всички те се сливаха в един чужд, сив, безличен образ, независимо от вида, цвета и размерите на облеклото си. Не ги харесваше, но разбираше защо ги има. Не ги харесваше, защото при всяка среща с някой от тях го заливаха спомени.

***

Първият писък се извиси от другия край на двора, където се приготвяха килограмите шопска салата, стотиците печени на скара меса, забъркваха се лютеница, кьопоолу и „Снежанка” и къкреше огромният казан със супа. Първоначално наподобяваше на изблик на някоя от танцьорките, които подвикваха под звуците на бързата ръченица, но скоро илюзията се загуби, когато се включиха и други, последвани от шепот и викове: „Олеле, майчице”.
След секунди вече паника заливаше на талази цялото сватбено множество. Постепенно, като по отрепетиран сценарий, хората започнаха да се обръщат към него и съчувствено да поклащат глави, насред разливащите се вълни от студена тишина. Тишина, раздирана накрая единствено от самотен, пронизителен писък, на глас който той така добре познаваше.

Не си спомняше как е преминал през двора, но пред очите му още живееше споменът за коленичилата Мария, преобърнатия казан, парата от врялата супа по хладната пръст и по свитото телце на детето, всичко това сред сюрреалистичен натюрморт от парчета телешко, картофи и моркови. От там нататък помнеше само собствените си викове и звукът на приближаващите се линейки.

***

„Добро утро” – започна Другият, избутвайки с крак настрани картонената табела, от където от разкривените букви, написани със син флумастер, ставаше ясно, че:

„ПОЛОВИНАТА ОТ ПРОДАЖБИТЕ ОТИВАТ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ДОМ ЗА ДЕЦА С УВРЕЖДАНИЯ "КАЛИНКА" - С. ВАСИЛ ДРУМЕВ”.

„Добро да е” – отговори му той. „Какво е този път?”

„Нямаме забележки към теб – идеята ти с балоните не нарушава правилата, дори въпреки факта, че те прави най-успешния продавач на балони в града.”

„Благодаря за покрепата” – саркастично подхвърли той.

Да, „Другите” и техните правила. Но защо да се учудва – на света имаше къде по-небивали абсурди. Замисли се отново за онази студена октомврийска вечер преди, вече колко, три години, когато за първи път откри новото си умение.

Мария бе заспала свита, с глава на коленете му, след часове неутешимо хлипане. Изглеждаше сякаш стоновете й извират и никога няма да спрат, наред с умолителните й вопли: „Моля, моля, моля, направи така, че да спре!”

Помнеше и онова специфично чувство, когато на върха на безпомощността си се бе опитал да „вдъхне” в себе си мъката й, за да я спаси от нея…И БЕ УСПЯЛ! Тънки ивици черна мъгла, почти невидими в притъмнения хол, се бяха извили от очите й, просмуквайки се в гърдите му. След което бе дошла и болката: пареща, студена, лютиво-горчива, с тежест на наковалня тя се бе настанала в него, карайки го да закопнее за глътка чист въздух. Затова бе решил да излезе, макар и след полунощ, да се разходи из паркинга пред блока. Кашлицата бе започнала още по стълбите и по времето, когато двамата закачулени младежи го бяха доближили, той вече се бе изгубил, удавен в неистов пристъп.

„Чиче добре ли си? Да не се гътнеш ся от шубе,а?” го бе закачил единият.

Опитал се бе да им каже да се разкарат, когато кашлицата го бе накарала да скрие лице в дланите си, а когато ги бе разтворил, насред петната от кръв там бе открил и още нещо.

„К’во ти ста’а, бе чиче? А! Т’ва злато ли е ве?”

Не бе успял да им отговори. Просто беше продължил невярващо да гледа, усещайки тежестта в ръцете си и липсата на такава в гърдите си. А след това бе дошъл мракът…
Събудил се бе в болницата, където различни доктори му бяха обяснявали, как е бил намерен на улицата с кръв около него, но без видими тежки наранявания. Изписан бе на следващия ден, а два часа по-късно в дома им бе позвънил един от Другите.

„Знам правилата. Достатъчно пъти вече ми ги разяснявахте. ‘Що не ми ги повторите…” – късно се сети, че Другите са имунизирани срещу сарказъм.

„Разбира се. Причинно-следствената емоционална реакция, която познавате като „страдание” е проява на една от основните движещи сили в многоизмерната Вселена.” - монотонно започна Другият.
„Балансът на повече от едно измерения се основава на баланс между така известните ви „страдание” и „щастие”, и този баланс не може да бъде нарушаван без последици. Ти си „инертен” - един от изключително редките индивиди, способни да извличат и преобразуват "страдание". Самите две, да ги наречем „Сили”, притежават в себе си стремеж да бъдат, подобен на вашият стремеж да „живеете”, който комбиниран с твоето рядко умение ги кара веднъж напуснали един обект, да приемат материален вид, който е максимално привлекателен за следващият им потенциален гостоприемник. Причиняването на "страдание" или „щастие” е един вид своеобразен паразитизъм, в който Силите сменят гостоприемниците си, просто за да продължават да бъдат, а индивидите са тези, които изпитват ефектите от „придвижването” им в това измерение, отдавайки ги на последиците от абстракции като „съдба”.

„Как не ви омръзна тая лекция, чудя се… Вече наизуст знам обясненията ви, но пак не вярвам, че е само това и няма нищо друго. Да, помня как открих какво мога и как всеки път, когато „вдишвах” мъката на някого, когото обичам, изкашлях части от дробовете си, заедно с нещо, което твърде охотно ми бе отнемано от следващия, когото срещнех. И после научавах за неизбежно сполетяващото го нещастие. Каквото и да правех изглеждаше без смисъл! Опитвах се да помогна, но просто преливах….от пусто в празно.”

„Но сега не е така, нали? Изглежда, че си се научил да им предаваш формата, която ти избираш?” – беше констатация, а не въпрос, съпроводена с многозначителен поглед към танцуващите цветове над главите им. „Защо балони”?

Да, наистина защо?

Осенило го бе едва преди пет седмици, след което бе прекарал тридесет трескави дни обикаляйки местната болница, църквата и разбира се, службите на гробищния парк. Дни, последвани от дълги нощи, през които на светлината на лампата в хола бе издишвал струйки черна мъгла, в пъстрите обвивки с форма на мечета, зайчета и усмихнати слънца. От събраното през деня хорско страдание, към небето нощем се бяха издигали цветни усмивки, на тънки шарени връвчици.

„Защото колкото и да мислите, че знаете, не сте прави. Защото има кой да ми помогне да се измъкна от този порочен кръг. Защото, балоните ми отиват при децата!

Същите тези деца, в чиито свят ежедневно присъстват всякакви чудовища и баби Яги, гоблини и змейове, страшилища, скрити в гардероба и вампири под леглото, които изчезват яко дим след само едно „Няма страшно!” или „Спи спокойно, детето ми”. Децата, за които „страдание” е просто поредното необяснимо и ново нещо, с което ще се сблъскат днес, не по – важно от „хипопотам” или новооткрития вкус на джинджифил. Децата, които са способни да попият и изтрият вашето „страдание”, без особено усилие, докато дъвчат плюшения крак на любимото си мече, например. Затова балони, защото така си набирам съюзници!”

"Може и да си прав” – каза му Другият, „но помни, че все пак трябва да има баланс и че всичко си има цена.” - След което стана и с отмерена стъпка се отправи между дърветата.

„Да, всичко си има цена…” промълви на себе си той. В неговия случай цената се изразяваше с думите: „Остават Ви не повече от три месеца…”.

Три месеца, които той знаеше, че ще запълни надувайки балони.

***

Звукът от спукан балон прониза тишината на детската стая. Мракът сякаш за миг се сгъсти и самотната нощна лампа като че ли помръкна посърнала. Малкото момче се завъртя неспокойно в леглото си и набърчи устни, когато подобна на паяжина тъмнина закри лицето му. Проплакването му на сън бе кратко и сподавено, заменено не след дълго от нова усмивка на радост. Прогонената светлина отново се завърна в стаята…

THE DUEL

2011-09-26T16:26:00.002+01:00

Събуди се с първите лъчи на изгрева, които пробиха парцаливото перде през оголените зъби на строшения прозорец, за да се заиграят с олющената мазилка по тавана.

Отвори очи и без да примигва, бавно разтегна устни в усмивка.
Днес щеше да я срещне.

Имаше перлено бели зъби, безупречни както всичко останало в тялото му. Излегнал се бе, както винаги, гол в центъра на стаята и искрящо бледата му фигура очертаваше студена въпросителна сред сумрака с аромат на нафталин, мръсни дрехи и стара урина. В ляво от него, неестествено сгънат през средата на тялото, лежеше предишният обитател на жилището. Въпреки стъкления поглед, на лицето му все още се четеше смесицата от изненада и болка, завладели последните му мигове, вместо очакването блаженство.

Изправи се от протрития дюшек и с три пъргави крачки се озова пред масивния, дъбов сандък, лъснал неестествено сред голотата на празния хол. Вътре го чакаха неизменният черен костюм, бастун от абанос и сребро, и задължителните кожени ръкавици.

Облече се бавно, със същата грация, с която вършеше всичко. Движенията му носеха в себе си намека за ловкост и сила, зад които прозираше веселото отношение на някой, който без особено усилие, само с едно стисване, може да превърне черепа ти в аморфна, пурпурна маса…след което да запали цигара и да покане приятелката ти на танц.

Привършил с обличането, суетно се завъртя към счупения прозорец, където от парчетата стъкло го гледаха три одобрително стиснали устни отражения.

Наведе се над студения труп, до чиято дясна ръка се тръкаляха спринцовка и лъжица с огъната дръжка, бавно облиза вкоченените му устни и примлясна от наслада.

Усмихна се още по-широко и се запъти навън.

Да, днес щеше да я срещне – за пореден път…

***

Сградата на "Общинска администрация" се събуждаше бавно от потокът сънени, загърнати в тъмни палта фигури, изпълващи я през единствената й, скърцаща врата. Един по един прозорците светваха на сивата фасада, в почти пълен синхрон с изгасващите неонови надписи, дръзко рекламиращи удоволствия в недрата на близкия чалга клуб и бара срещу него. Стерилна бяла светлина бавно изместваше порочните, лилаво-зелени нюанси на нощта, а шумът от сънени „Добрутро”-та се смесваше с песента на тролеите.

Скрит в сянката на олиселите кестени отсреща, той загаси цигарата си и уверено се запъти към входа. Няколко минути по-късно вече поръчваше първото си кафе, в невзрачното барче на третия етаж, точно срещу стаите с надписи „Гражданска отбрана” и „ЗКПЧ”, които от десет години служеха за склад на предприемача, облужващ кафемашината.
Отпусна се в пластмасовия стол и с наслада се приготви да почака. Знаеше, че тя никога не закъснява и че ще се появи точно в 10:30, както бе според уговорката им.

Обичаше да я изпреварва с няколко часа, за да е там, когато пристига. Обичаше да вижда смущението й, заварвайки го нахално изтегнат, с нагла усмивка и цигара между устните. Обичаше да се потапя в атмосферата и да вкусва аромата на очакването – това беше почти половината от удоволствието на всяка тяхна среща.

Този път мястото бе избрал той. И не се съмняваше в успеха си.

Тук, в тази привидно невзрачна и незначителна сграда, бе открил почти неизчерпаем източник за глада си.
„Общинска администрация” бе неговото тайно оръжие, неговото спасение, неговото убежище. Винаги когато бе изпадал в нужда, в трескавото си търсене на поредната анима амиса, тази сива сграда с номер 7 бе готова да му я осигури . Удивително бе как нещо толкова тривиално и незабележимо може, насред посредствеността си, така да прелива от всяка възможна отрицателна емоция. Дори от разстояние можеше да усети неповторимия сладникаво-гнил аромат, който се образуваше от изобилието от гняв, завист, злоба и ревност, примесени с лицемерие, лъжа, мързел и неудовлетвореност.

Затова нямаше съмнения в успеха си и затова бе избрал да се срещнат именно тук.

Тя пристигна минута преди 10:30, улови погледа му и кимна учтиво по посока на масата му. Както винаги бе повече от обикновена. Нищо по облеклото или прическата й не можеше да я различи от аморфната маса сиви индивиди наоколо. Поръча си сок „Вишна” и се насочи към масата в другия край на барчето, точно срещу него, където седна и повдигна вежди очаквателно.

Всичко бе готово, можеха да започват.

Измина почти час преди той да направи избора си. Не искаше да бърза, както и не искаше поредната половинчата победа - готов бе да почака.
Нюхът му и този път не сбърка.
Малко преди 11:30, предшествана от мирис на Allure и ритъм на високи точкета, се появи ТЯ – точно каквато му трябваше. Поръча късо кафе и портокалов сок и нервно запали цигара на централната маса.
Около нея въздухът пулсираше почти осезателно, а мислите й имаха канелено-лют аромат, докато изгаряха небцето му, изписвайки неспирно: „Мразя, мразя, МРАЗЯ понеделниците!!!”.

Той се усмихна и я посочи с поглед. От другия край на барчето му отговори кимване. Облогът бе приет.

Играта бе стара и правилата известни. Нямаше нужда от уточнения, обяснения или думи.
Умовете им се докоснаха, а очите им заискриха, докато заедно преминаха през повърхостната пелена на избраното съзнание, всеки един проникващ все по-дълбоко, в неспирно търсене да сглоби парчетата от собствен пъзел, с който щяха да решат съдбата й. По тялото му премина тръпка на удоволствие и въпреки усилието, той й кимна кавалерски, давайки й право да започне първа.

+Винаги влага много старание и внимание в действията си...+

+Безспорно+ криво се усмихна той, +царица е на скатавката.
И е непобедима в това, да обяснява колко много работа има и колко е заета, когато единственото, което е успяла да свърши вчера са седем ксерокопия и четири мейла, при това с грешки+

+Има ясна цел и знае какво иска+

+Несъмнено+, съгласи се той +именно затова в петък остана извън работно време…върху бюрото на шефа+

+Тя е млада и влюбена+

+Да+, контрира той +в себе си!+

+Винаги внимателно изслушва другите+

+…Само за да може да ги клюкари после, а ако може и да ги очерни пред някой за собствена изгода, още по-добре+

Умовете им бяха като остриета – бързи, бляскави, вплетени в неповторим танц. А той бе майстор на танца. Усещаше че печели и започна да се готви за финала и за сладостта на неизбежната развръзка.

+Има здраво и красиво тяло, удобен дом и някой, който я обича+

+Неща, които отдавна не забелязва, за които никога не се е борила и приема за дадени. Суетата е основният й двигател, неспирно се оплаква от всеки и от всичко, и определя любимия си като „смотан” ВЪПРЕКИ факта, че го обича по своему…, но пак само, защото е неотменно до нея и я пази от призрака на самотата+

+Всеки греши и заслужава втори шанс+

+Тя пропусна своя в онази вечер, когато след две питиета се превъртя в канавката. Типично за нея, вместо да изпита благодарност, че е жива, трябваше да намери някого да обвини. Затова се накара яростно на мъжа, спрял за да й помогне, като го обвини, че я е заслепил с дългите си.

Шансът е бил даден и пропуснат.+

+Добре тогава, слушам– кой е основният ти коз?+

+О, ама разбира се - погледни я.
Залагам твърдо на САМОСЪЖАЛЕНИЕТО, в интригуваща комбинация с доброволна, целенасочена и самоналожена липса на реализъм.

Тя има наглостта да е НЕЩАСТНА. Тук, в този момент, при всичко, което има и за което никога не е полагала усилия.+

Набирайки скорост, той занарежда:

+Тя искрено мрази понеделниците, защото си мисли, че НЕ Е ЧЕСТНО да работи.
В свят, където само на един от скапаните му континенти на всеки 5 секунди от глад умира дете, ТЯ е убедена, че е онеправдана, защото няма пари за силиконов бюст!

Преди три седмици, докато майката на приятелката й умираше от рак, тя беше до нея телом, а духом съвсем искрено страдаше по обувките, които не може да си позволи.

Фактът, че не е боледувала от 11 годишна никога не е достигал съзнанието й. Замъглен е от драпане за iPhone, или лаптоп, или поредната ненужна джаджа, за производството на която стотици малки китайчета ще изкашлят парчета от дробовете си, за животоспасяващия долар на ден.

Неудовлетвореността е нейният свят. Оплакването, мрънкането и самосъжалението - нейно ежедневие.

Тя не вижда красота и радост, защото умишлено търси доказателства, че е винаги прецакана.

Самосъжалението й е отрова за радостта и обезсмисля единствения атрибут на живота.

Следователно той не й е нужен.

Тя е моя!+

Touche! Coup de grace!
Устните му безмълвно оформиха: „Моя е!” по посока на масата отсреща.

Примирено сведеният поглед и кимването й потвърдиха окончателната му победа. Екстазът от нея бе почти толкова осезаем колкото гладът му.
Глад, който той с наслада щеше да утоли с току що спечелената анима амиса.

В другия край на барчето тя допи „Вишната” си, остави я на масата и подпъхна под бутилката четвъртито парче хартия. В следващия момент вече я нямаше.

Той изчака около минута и тръпнещ от любопитство се запъти към масата й. Повдигна празната бутилка и обърна парчето хартия. На него с елеганетен почерк бе написан адрес, а под него думите:

„Трети етаж. Родилно отделение”.

Усмивката му стана крива.

Такива бяха правилата на играта – победеният избираше мястото на следващия сблъсък.

И той още от сега знаеше, че ще загуби…

*header picture by BANKSY

http://www.banksy.co.uk/indoors/mondays.html

"NIGHT SHIFT"

2011-09-22T18:10:00.000+01:00

„Брато, ако знайш само къде я ебах мойта вчера…!”

Лиричното отклонение е дело на мутрата на съседната маса.
Пардон, исках да кажа на „добре облечения бизнесмен” на съседната маса. Че е „бизнесмен” си личи от тройния врат, интелигентната биволска осанка и мощните оригвания , комбинирани с анцуг Diadora, джиесем на масата и задължителния ланец с дебелина на палец. Годината е 1999 и подобна гледка е ежедневие, особено в заведения като това, в което от немай къде сме седнали с Влади за по едно ранно, петъчно питие.

Влади е „дъ мен” що се отнася до щури идеи и ранни питиета, което не му пречи да е един от първите в курса. Положение, постигнато благодарение на ясна преценка, брутално директен подход и ръце на гений.
Още от тогава знам, че ще се превърне в гениален хирург, който ще твори чудеса с ръцете си, докато докарва до инфаркт пациентите с небръснатата си мутра и хеви-метъл атрубутите си. Но до този момент има време, което с Влади усърдно запълваме с head banging на поредния албум на Cannibal corpse или със задушевни разговори за Живота, Вселената и всичко останало. Моменти от този тип са особено ценни за мен, защото за петте години в Академията кръгът ми от приятели се е свил до неприлично малко число, отчасти заради многото четене и стажуване по нощите, но и отчасти заради собствената ми темерудска убеденост, че на повечето ми познати чавка им е изпила мозъка.
За радост, Влади е като остров на надеждата, където колкото и да съм мрачен мога да отскоча за час-два, прекарани в блажено отпиване на поредната доза Black bush и лаконичен, но качествен разговор. Такъв момент е и този сега и затова ми е особено вкиснато, когато разни коментари като горния са на път да му разкатаят фамилията. Смятам да го игнорирам тотално, когато следващата реплика ме хвърля в оркестъра:

„От мен да знайш - не си живял , ако не си се ебал в морга!”

Ай сиктир бе, драги зрители! Виждам, че и Влади е повдигнал невярващо вежди, но преди да можем дори да заформим реакция следват подробностите:

„Оная путка дет’ ми праи свирка в „Червило” помниш ли я? Е, те тая ме светна, че т’ва било ся мода ня'ква - ексклузивна. Викам й: „Ти си луда, ма, да тееба в курвата откачена”, а тя: „Що бе муци приказваш без да си пробвал?” и ми дава името и телефона на някъв Цеко, дет’ бил там нощен пазач в моргата. „За двайсе лева или две бутилки водка” вика „та пуща вътре да си прайш к’вот’ си искаш.”

Вече откровено мигам на парцали, но нямам време да се осеферя, защото като цунами ме заливат още разнообразни факти, поднесени на висок глас:

„Мойта пък кат’ чу и още на момента се подмокри. „Ади” вика ми „още днес да ходим”. Къде ща вόда, ма – хои са èби. „Ми точно де,” мрънка тя „ади да ходим. Ади бе муци, толкова ми е скучно. Два дни не съм минавала по Витошка…мрън -мрън”. И ей нá, вчера в десет и пол’вина скочихме в Мерджана и áре при далдисалите.
Ма то голяма мизерия там бе, брато! Оня Цеко е некъф мангал дет’мирише на джибри и посрано, студ кат’ в хладилник, некви гадости по пода, и посред мизерията два трупа –ей така директно на масите, само с по един чаршав връз тех и брезентови качулки на главите!”

Идеално го описа Цеко. Пропусна само да отбележи фъфленето и липсващите предни зъби, избити при една пиянска разпра, където опонентът му чистосърдечно го халосал със стол, докато бай ти Цеко наддигал свитата от него бутилка.
И за мизерията, питекантропът също е прав. Много добре ни е известна ситуацията в споменатата институция – едно от бачкането като санитари по нощите и второ от факта, че току сме почнали стажа по Съдебна.
Декорът там може да вземе акъла на всеки себеуважаващ се режисьор на трилъри – олющени стени, скърцащи врати, боядисвани по времето на Добри Джуров, една работеща на всеки пет лампи и всепоглъщащото присъствие на формалина, което почти успява да прикрие миризмата на разлагаща се плът. Ама само почти.
В главната зала има шест мраморни маси, върху които се извършва основната дейност и е вярно, че нерядко нощем, две или три от тях са заети от новопристигнали „пациенти”, очакващи сутришната смяна, преди да се отправят по канален ред.
И това за чаршафите и качулките е вярно, стига да не става дума за някой нещастен бездомник, предал Богу дух на улицата от студ , който обикновено остава до сутринта в собствените си опикани дрехи.
Абе, трилър ви казвам, по учебник. Класика.

„Та влизаме и не ‘нам ко ми стана, от мизерията първом малко са замислих, ама на мойта вече й бяха омекнали краката и заскимтя, от шубе ли от к’во ли, а аз кат’ й го отпрах един хуй, брато, такъв не съм го надървял от га я ебах в кенефа, след кат’ бяхме размазали на Кюфтето мутрата. Директно отзад я подфанах, нацепих й го и барем пет минути я клатих! Скъсáх я ти казвам! Ебал съм ги и трупове и ‘сичко, от де да знам, че така дървят!”

Евалата пич! Мъжкар та дрънка!Да се чуди човек да се смее ли, да плаче ли. Да е някой друг, па да го изкараме навън и подробно да му обясним, на четири очи и една кирка, за нещата от живота, пък после да го пратим на зъболекар генерално префасониран. Ама с тоя самосвал не става.
Има вид на такъв, дето без затруднение с една ръка ще ни мачка физиономиите вкупом и на двамата, а с другата ш’си бърка в носа, преди да реши дали да не ни гръмне за по-сигурно. Борчески години – джунгла е!
И за’тва само стискам зъби и тръгвам да отпивам, когато с ужас виждам отсреща огъня в очите на Влади. Ей ся го загазихме!
Видя ли такова нещо знам, че няма разубеждаване. Решил е да предаде важен урок за превратностите на живота на питекантропа до нас – въпросът е само какъв и кога.
И така, точно си мисля как след двайсет минути ще си събираме зъбите от тротоара и ни се сервира гранд финала:

„Не вярваш? От мен да го знайш, батка – смърт и кръв най-надървят, сичко друго е бошлаф работа. И зат’ва ся само чакам другата нощна на Цеко.
А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?”

Честито! Имаме победител! Решението е повече от очевадно и както виждам от разбиращия поглед на Влади – единодушно. Отново сме на една вълна и нямаме нужда от много думи:

„А познай ся де ш’сме във вторник вечерта?” – намига ми той – „Чаршафите от мен, а ти вземи качулките. Ае, наздраве!”

"FRIENDS WITH BENEFITS"

2011-09-02T17:17:00.001+01:00

Аз съм влюбен.

Може би още не съм го осъзнал напълно, но скоро ще мога да се обърна назад и да го видя кристално ясно.

После, когато главата ми ще е изпразнена от захарния памук, заемащ мястото между ушите ми - там, където при нормалните не-влюбени хора се намира мозъкът.

После, когато все по-очевидно порастналият ми пенис се е кротнал и не пулсира от желание тя да го поздрави отново с устните, които е напуснал преди едва десет минути.

Но ми е простено – на 16 съм.
А на тази възраст не е кой знае какъв подвиг да загубиш звук и картина. Логиката, разумът и ред други, в момента абстрактни, понятия са слаб противник за хормоналните крошета на пубертета.

Сега не усещам нито студа на нощния бриз, нито острите ръбове на скалите, нито пясъка, който на сутринта ще е прежулил слабините ми до цвят „омар фра диабло” . За мен плажът е секс, вълните са секс, миризмата на скапаните, гнили водорасли е секс (което е достатъчно показателно за това колко съм наясно какво всъщност е сексът) и нищо не може разбие заблудата, че съм „ебаси пича” и че светът е мой. И тя също.

„Ти нали не си мислиш нищо сериозно?” – измърква тя.

„А-а не” – изчатквам скорострелно аз, защото съм зает да олигавя лявото й ухо.
Правя го с илюзорната самоувереност, че изпълнението ми е възможно най-висшо еротичната „хватка” на света, която задължително, по рефлекс, ще накара коленете й автоматично да се раздалечат, а тялото й да се разтресе от стенания и пориви да налапа трескаво онзи, гореспоменатия.

„Добре, защото това нищо не променя между нас – ние сме си просто приятели. Само че имаме по- широк кръг взаимоотношения”.

Тогава за сефте я чух тая фраза – „приятели с по-широк кръг взаимоотношения”, но си признавам, че не ми направи особено впечатление. А трябваше.

Щеше значително да облекчи драматизма на момента, когато четири дни по-късно, в разгара на един наистина див купон, реших да освободя напрежението, генерирано от двата литра бира.
Именно там, отваряйки вратата на тоалетната, имах „близка среща от трети вид” с косматия гръб на един мой много любим авер и очаквателния поглед тип „Spice Platinum” на широко скроената ми „приятелка”, чието красноречие бе затруднено от пълната й уста.

Е, те тогава ми просветна.

Признавам си, че ювенилното ми, ненакърнено его, подсилено от новооткритите сексуални преживявания, бе придобило напора на зубър в размножителния период и въобще не бях изпитал и минутка съмнение.
Смятах че приказките онази вечер се дължат на синдрома „те, жените, само така си говорят”, и че вродените ми магически умения в секса непременно вече са пречупили мнението й, захвърляйки я влюбена, стенеща и безпомощна във водовъртежа на неповторимата ни любов. С две думи – няма начин!

Е, да, но понеже, защото, разбираш ли…, пък и на тази възраст, накратко нещата бяха:

Тя: „Ами аз нали ти казах”

Аз :„Хън-мън”

Тя: „И какво правим сега – приятели ли сме?”

Аз: „Хън –мън, да – разбира се”

(да се чете: „не че имам избор, ама пусто като съм влюбен. И освен това ЩЕ СЕ БОРЯ ЗА ТЕБ! И ще те убедя, че сме повече от това!” – колко ли заблудени тийнейджърски скалпа са паднали в тази борба?)

И ей ти нá - една година любовна мъка, взиране в дъжда по прозореца и слушане на „a-ha” .

‘Щото, нали, „приятели” сме, ръйш ли.
И не върви да вземеш да теглиш една сочна на „приятел”.
Ако бяхме „гаджета” – ясно. Покрещите си малко, обясните се, че видиш ли: „не си ти виновен, в мен е всичко, но просто няма смисъл” (което е по-тъпо клише и от „ти просто не ме разбираш/познаваш достатъчно”) и после аре! - по живо-по здраво. А след седмица вече се натискате с друг по пейките в парка.

Но не – „приятел” не може така да го изоставиш! Тц!

Още повече когато ти се обажда редовно, кани те да излизате заедно и ОСОБЕНО ако от време на време ти бърка в гащите.

Да, не става.

И дори да ти говори постоянно за любовните си терзания, разредени от епизодични събуждания в „рандъм”чужди легла, използвани да притъпят емоцията на първите, никак не е учтиво да го сиктирдосаш.
А ние, разбира се, не искаме да сме неучтиви, нали?

Та, зат’ва – „a-ha”.

И тайни стихове…

И четене на Кама-Сутра на фенерче под одеалото (последното за да съм подготвен за времето, когато от „приятелско рамо” ще се трансформирам в „Принца на бял кон” и ще трябва умело да размахвам „меча”).

Сапунката продължи докато не пристигна една по-осеферена мацка, която ме шляпна зад врата, гепи ме за „меча” и ми показа, че морето е пълно с риба.
И то без да използва гадния трик, че сме „приятели”.

От тогава съм бил поне още пет пъти в подобна ситуация и (признавам си) няколко пъти - от другата страна. Достатъчно, за да си изградя стабилно мнение по въпроса за този тип „приятелство”.

Мога отговорно да заявя, че то определено не е възрастово-свързано и никой не е застрахован от подхлъзване по безкрайно примамливия му наклон.

И каквото и да ви говорят - за мен поне единия е ВИНАГИ „в киреча”.

Не упреквам хората, които упорито се опитват да ме убеждават, че бъркам. Аз очевидно съм завършен циник и смятам, че за именно този тип взаимоотношения стопроцентово важи крилатата фраза на Стоян Мастиката от "Изгрев":

„В живота, моето момче, във всяка ситуация има преебан. Единственото, което можеш да сториш е хубаво да си отваряш очите и с ръка на задника да се надяваш да не си ти”.

"FORCAS"

2011-08-02T11:15:00.001+01:00

Аз съм паднал ангел.
Аз почти съм човек.

Повтарям си го тридесет и два пъти докато предъвквам хляб и лютеница.
"Закуска" – научих я в петък.
Ден след като научих „Майкатишейба!” и два преди да разбера какво е „настинка”.
Имам много да уча, но не бързам за никъде - „на час по лъжичка”(научих го в понеделник).
И ще стана човек – непременно!

Мрачно е, навън вали, а ореолът ми мъждука в хола, на закачалката.
Спестявам от електричество и парно, за да си купя дънки „Tommy Hilfiger”.
Студено ми е, но ще съм „пич”. А щом съм „пич”, щяло да има „мацки” и „духане”.
Ушите са ми поизмръзнали, та се замислям за второто, но пък винаги съм харесвал котките и смятам, че си залужава жертвата.

Натъжих се, когато научих за "Войната по пътищата". А уж бях избрал място без войни.
Плаках пред блока, докато не дойде Кривия.
Каза ми да не „цивря” ами като мъже да пийнем по едно. После нямало да ми пука толкова.
Пийнахме. И вече не ми пукаше толкова.
А той отпраши с „жипа”.

Онзи ден си купих за 50 лв. „една голяма елка” от гладно, мургаво момченце пред блока.
На капака й имаше ябълка.
Зарадвах й се – обичам ябълки и обичам да радвам децата.
Предложих му хляб. То ме наплю, изхвърли го и избяга.
Не разбирам децата.

Това беше във вторник.
А днес режа луканка с Меча на чистата логика, докато си проверявам Фейсбука.

Интернет е магия, която поучавам от съседното кафене, но само ако съм клекнал на терасата.
Преди си мислех, че е трудно да откриеш приятел.
Сега се радвам – имам вече тридесет и осем в профила си.
Двама искат да се видим, а един – да му помогна да се обеси.

Току що постнах: „ С меч е трудно да нарежеш хляб” - и петима вече харесват това.
Има и двуеточие със скоба.
Пунктуация! Поредното нещо, което имам да науча.

Магията на интернет е моят „катализатор” (от вчера през нощта).
Благодарение на нея научавам в пъти повече.
Вече знам какво са „комунист”, „здравна каса” и Лили Иванова.
Какво е "браточка", "копи-пейст" и индийско орехче.
Мога да правя задно салто, кунилингус и сърми с лозов лист, и най-важното - научих какво е „любов”.

А мислех, че да стана човек ще са ми нужни столетия.
Оказах се в грешка.

Всъщност е толкова лесно: вестниците ми казват какво е истина, телевизията – какво да мисля, а Интернет - какво да чувствам.

Не се съмнявам, че скоро ще успея!

Аз съм паднал ангел.
Аз почти съм човек.
И утре ще се науча да лъжа...

"ESTORIL"

2011-07-26T13:12:00.000+01:00

Пред погледа ми са дългите, бронзови бедра на Джиада, която попива последните лъчи на топлото юлско слънце и с някаква нейна си магия превръща бисерите от морска вода по загорялата си кожа в бели, солени белези от целувката на океана. Отдясно на нея Елеонора дяволито ми се усмихва, докато небрежно се е подпряла на лакти.

Джиада се обръща през рамо и ми намига, защото е усетила, че погледът ми твърде дълго се е заседял върху извивките й. Харесва й, нищо че размахва заканително пръст. Аз й се оплезвам, след което подскачам с вик, защото Елеонора е успяла да се промъкне зад мен и да излее две шепи с леденостудена вода върху голия ми гръб. След секунда вече спринтирам след нея по пясъка и след като я настигам се мятаме заедно в хладната прегръдка на развълнувания Атлантик. Смях и морска пяна коронясват лицето й, когато грациозно изплува изпод вълните.

Елеонора притежава грациозността на газела, придобита от дългите години спорт и е всепризната красавица – факт, който тя много добре осъзнава. Тя е напориста, енергична и почти нагло сексапилна, с цялата арогантност присъща на лудите й 22 години. Тя е световна шампионка по усмивки и фино връткане на дупе, инструктор по кокетничене и грациозен флирт, академик по горещи надежди и разбити сърца. Тя е мечтата на всеки мъж на плажа и е - уви!- безумно влюбена в мен.

Джиада, от друга страна, е майстор на спорта на многозначителните погледи. Макар красотата й да не притежава всепомитащия напор, като тази на най-добрата й приятелка, ефектът й върху мъжете е не по-малко драматичен. Ако срещата с едната наподобява сблъсък с парен чук за либидото ти, то другата по-скоро е бавния огън на вечерната чаша порто, който се разлива постепенно в гърдите ти, примесен с фините нишки на послевкусовете и леката горчивина на тъгата. И така неусетно, две чаши по-късно, си вече безметежно влюбен.

Джиада е херцогиня на танците и министър председател на United Kingdom of Partytime. Тя е цунамито на диското и урагана на салсата, който обича подмолно да плъзва ръце изотзад около кръста ми и да ме награждава с пареща целувка по врата, насред феерията от звук и светлина. Тя е миражът, който рисува пируети по кея, докато яхтите с копнеж протягат ръце - мачти към нея, а хиляди риби се целуват в унес сред топлите води на залива по пълнолуние.

Двете са огънят на моето лято, ароматът на море в спомените ми и истинският смисъл на Живота. Те са моите италиански принцеси, моите колектори на завист, моите унищожители на сладолед, с които благосклонно ме е наградил Духът на лятото.

А аз съм Богът на вълните и морската сол, на нощното къпане и вечерите на пясъка, на лудите танци и лятната любов. Аз съм пакостлив, мургав и непокорен, окъпан съм в радост и удавен в скръбта от раздялата, и с пълни шепи поглъщам вкуса на умиращия юли, докато тримата за последно изпращаме залеза...

"LOVE IS..."

2011-07-21T12:20:00.002+01:00

…„Любовта е на върха на чепа ми” – крещеше Ерос – „Чепът ми е целият любов. Искаш ли още малко? Или още предпочиташ онзи охлюв Нарцис? А? Искаш ли? ”– попита той изцъклените очи на бездиханната Рати, докато продължаваше да стиска шията й.

„Не? Кучка!” – след което се изхлузи от нея и отпраши да потърси поредното си завоевание.

Сблъска се с Аполон и го извади от равновесие, което позволи на Орион най-сетне да прокара удар през грациозната му защита, осигурявайки му съдържателен, макар и кратък, курс по анатомия на собственото тяло.

„Love hurts…” – каза Орион, след което избухна в смях.

До една от преобърнатите маси Агни се беше вторачил, със зяпнала в ужас уста, в пламъка на една от малкото останали запалени свещи, а точно срещу него Инвидия давеше Диоген в пълната му с розов пунш бъчва, крещейки: „Откри ли го, а? Намери ли тъпото копеле?”

Шива се бе усамотил на мраморната тераса и се забавляваше да създава малки, вкаменени от ужас, пухкави създания, които в последствие да размазва с една от многобройните свои ръце, държащи я боен чук, я тефлонов тиган. Като фон над всички се носеше писъкът на Кали, чиито природна гъвкавост и пет чифта ръце не можеха да я отърват от напора на мъжеството на Приапус, успял да я изненада отзад.

В далечния край на стаята Вулкан с ритмични удари на чука си аранжираше остатъците от черепа на Сизиф по близката стена, докато три нимфи се хилеха истерично на това „изкуство” и съпътстващата го гавра с Купидон.

„Ебаси тъпотията!На кой идиот му е притрябвал лък, който никога не пропуска?” изсумтя Стрелецът като захвърли розовата играчка настрани.

„Хъ-Хъ-Хъ” – отговори Лъвът, късайки крилцата на пъпчивото копеленце, преди да го запрати с все сила през стаята.

„Светът е празен без любооов…..” –само успя да изстене Купидон по пътя към гърлото на Сцила.

„Сигурно си прав, ама на кой пък му пука за света…” – каза Телецът и опъна хлипащата Афродита на канапето...

***

Щеше да умре – знаеше го.

Някъде към средата на купона му бе станало ясно…, но не му пукаше.

Не беше като останалите им оргии.
Никак даже не приличаше стандартната весела сбирщина от празноглави и леконравни нимфи и мускулесто-мускусни аватари с коефициент на интелигентност на мериносова овца, с които бе свикнал. На някой малоумник му бе дошла идеята за този „културен обмен”, смесвайки Забравените с Древните и Астроидиотите…, че бе поканил и скапаните философи на всичкото отгоре!

Започна както обикновено с тиха музика, роби и приятен бриз, докато се наслаждаваха на плодове, шербет и силен алкохол. Разговори почти нямаше, а по-скоро закачки с открит сексуален подтекст, подготвящи атмосферата за по-нататък.

Но после…
Е, после купонът беше живнал, след като се бе появил онзи странен тип с тъмните очила и маскираните му спътници.

И може би все пак всичко щеше да се размине, ако на философите не им бе хрумнало да се перчат и да поизгладят набръчканото си самочувствие с една-две кратки „беседи”, преди задаващото се безумно чукане.
Малоумници!
Поне да се бяха захванали с обичайните си спорове за херувимчета по върховете на иглите или безшумно падащи клонки в горските масиви…или каквото там постоянно бръщолевеха.

Но не!
Подхванаха „най-интересната тема” – Любовта.

Силно подозираше, че беше основно, за да се уредят я с допълнителна свирка, я с нещо повече от някоя от нимфите или от (защо не!) богините на Любовта, които пърхаха наоколо в по-голям излишък от обикновено. Освен това бяха усърдно насърчавани в усилията си и от гадното, досадно, прехвърчащо леке Купидон, който в собствената си хилядолетна сексуална неудовлетвореност все още безумно вярваше, че някой ще му върже.

Така или иначе не след дълго, под звуците на арфите, заваляха заучени фрази от рода на: „Любовта е най-великата”, „Любовта е вечна”, „Любовта е живот”, „Любовта е непобедима”…

„С цялото ми уважение” – прекъсна ги изящен баритон – „Позволете ми да не се съглася…”

Репликата бе дошла от един от ъглите, където Непознатият отпиваше от уискито си.

„Като начало смятам, че голяма част от заблудата ви произтича от широко разпространеното объркване на Любов и Похот, за което може да се допитаме до мнението на достопочтения Ерос...”

„Достопочтения” Ерос в този момент, със съсредоточено изражение, породено от опита да координира пръстите си при доволно количество алкохол в системата, се опитваше да разкопчее робата на някаква третокласна нимфа и в това си състояние не можеше да бъде обект на каквото и да е допитване.

„…А и единствената уникалност на преждеспоменатата е във факта,” – продължи Непознатият – „че ви кара да се чувствате добре. От друга страна и пикаенето след шест бири ви кара да се чувствате добре, както тук присъстващият Бакхус може да засвидетелства, но уви, за това изживяване възхвалите са рядко срещани…”

„Млади човече” – започна покровителствено един от философите, очевидно пропуснал предупредителната иронична усмивка на Непознатия.
„Кой по дяволите сте Вие и как си позволявате да говорите! Всеизвестно е, че Любовта е най-силната, най-завладяващата и най-великата емоция. За нея се правят чудеса! Неща, които …”

Шамарът на Непознатия го прати на пода.

„Нека Ви прекъсна за момент...” – каза той докато нахлузваше обратно ръкавицата си– „Любовта определено НЕ Е най-силната емоция. Именно защото е емоция. Да сравняваме по сила две емоции би било като да спорим за далечината на полета на две копия, лежащи на земята, без да знаем кой и накъде ще ги запрати. Всичко, стари развратнико, зависи от стимула”.

Потресеният потенциален любител на страстни нимфи бе толкова шашардисан, че не можа да затвори уста, или да наддигне задника си от пода.

Непознатият се обърна и продължи:

"И преди да ме залеете с куп „доводи” как за любовта са сторени чудеса, и как само тя е способна да накара индивида да забрави себе си, нека вметна, че подобни плиткоумни изявления са подходящи само за тези, които никога не са изпитвали истински Гняв, Ревност или Страх …или в случаите, когато се опитвате да се набутате под нечие бельо например.
Да, Любовта е уникална емоция, но единствено в това, че комбинира безумно приятно и опияняващо усещане с почти универсална ненаказаност. Тя ви позволява да се потопите в удоволствие, докато концентрирано сте вперили поглед в собственото си Его, запращайки потенциалната Вина натирена в ъгъла.
Е, да - понякога се налага да се самобичувате, но само наужким…докато егото ви пее, а всички наоколо ви тупат по рамото и ви окуражават, че в Нейно име всичко е простено.”

„Безумие!” – чу се отстрани.

„Псевдоинтелектуални глупости…” просъска друг от философите. „Никой не може да победи Любовта!”

„Смятате ли?” – усмихна се Непознатият – „Тук съм с трима приятели, които рядко са канени, но почти винаги успяват да се промъкнат на купона, който наричате живот. Позволете да ви ги представя: Лиса, Зелус и Фобос - апгрейднатите версии. Нека потанцуваме!”

С изящен жест забулените фигури свалиха маските си.
В последвалата истерия едва ли имаше индивид, който да остана безучастен.

Минути по-късно купонът наистина започна…

***

"MY PERFECT BITCH"

2011-07-19T14:24:00.000+01:00

Ти беше „перфектната кучка”.

От краищата на безупречния ти бретон, до острия връх на дванадесетсантиметровите токчета на любимите ти Paul Smith ботини, ти крещеше с пълна сила: „Независима! Свободна! Опасна!”.
A аз обожавах това.

Ти беше моят ураган на неизвестното, моята алтернативна реалност, моята порочна Страна на чудесата.
Харесваше ми да се потапям в твоя свят, където след вкуса на мохитото и вездесъщата бяла лента върху стъклената маса, влагата между бедрата ти се превръщаше в огън, а непознатите наоколо - в безволеви молци, изгарящи в него.
В твоя свят, където имената са важни само върху кредитните карти, а силуетите на лицата са замъглени от цветните спомени за пениси – козируващите, изпънали снага стражи на удоволствието.

Твоето.

Да, виновен съм, признавам.
Защото не исках да съм един от многото ти...

От тези, чиито осиротяли презервативи пълнят шкафчето до леглото ти и чиито забравено бельо изхвърляш на сутринта, заедно с трескаво надрасканите им телефонни номера.
От тези, които се обаждат в два през нощта, за да се промъкнат при теб…час след като са заспали жените им.
От тези, които изсипват в празнината на черните ти дупки скъпо уиски, качествена кока и телесните си течности…ведно с небивалите си видения за бъдещето ви заедно.
От тези, които откриват, че са безумно влюбени в теб, някъде по средата на свирката в тоалетната на нощния бар.

Не исках да съм един от тях.

Аз исках да остана „уникален”. Заради себе си…и заради теб.
Да остана „далечен”, „различен” и „истински”.

Не успях.

Виновен съм, защото можех да те спра.

Дори, когато хапех шията ти или целувах връхчетата на гърдите ти, дори когато поглъщах стенанията ти…дори тогава можех да си тръгна.
Можех да избера да жертвам на олтара на реалността МОЕТО удоволствие, МОЕТО желание, МОЕТО его и с кръвта им да измия от очите ти любовта, която виждах, че се ражда там.
Не го направих.

Ти беше моята „перфектна кучка”, а аз почти неволно се превърнах в Този Когото Обичаш. Почти…

Виновен съм, защото обичам.
Защото заслепен от блясъка на АЗ, МЕН и МОЕТО, съзнателно отказвах да призная как потъвам.
Защото вече беше твърде късно, когато ти го казах

и

защото обичам…, но не само теб.

Ти беше моята „перфектна кучка”,
а аз - аз съм вече история.

THE MODERN GENTLEMAN

2011-07-07T15:51:00.001+01:00

Себастиян е перфектният джентълмен.

Той е тих и ненатрапчив.
Себастиян не иска да е център на внимание.
Знае точно колко го цениш и не се опитва да те обсебва.

Винаги е „smooth and clean” докато те чака изтегнат в леглото ти.
Той влиза под душа с теб, когато си имала напрегнат ден.
С теб е и винаги, когато си тъжна.

Лесно е да си с него навсякъде:
дали в Лондон, на вилата в Момчиловци, или на задната седалка на колата ти.
Когато е с теб, просто е с теб – без да досажда.

Себастиян ти спира дъха и те кара да стенеш.
Кара те да стискаш чаршафите, да извиваш гърба си в дъга и да хапеш до кръв устните си.

Всеки път.

И не, Себастиян – това не съм аз.
Себастиян е обектът на моята завист.

Себастиян е лилав…и има батерии.

„АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ”

2011-07-06T15:47:00.000+01:00

Аз съм българче свободно,

в край свободен аз живея,

всичко българско и родно

любя, тача и милея.

Йонко от миналата седмица е Джонатан.

Изпраскал си го е даже на стената на Фейсбук и го показва на раята наоколо, от екрана на новия си ай-фон 4.

Джонатан Майлс.

„Йонко Милков го нема вече, немааа…А’е наздраве! Ебал съм й майката на българщината, вече съм европеец, баце!Търъ-дъръ-тъъъ…” - всичкото това украсено с две мощни изсвирвания за драматизъм и подчертаване на ефекта.
”Дай тука бутилката, ма Ленче, а’е че тря’а се напрайм както си тря’а. Аре, пък след някой друг месец и ти си Хелън и вече ш’са опрайм!”.

Така си е – можеш да изкараш българина от държавата, но европейското от него – нивгаш! Космополитен е той и мултипотентен - експериментална кръстоска на Наполеон, Казанова и Сашка Васева. Бой, секс и сръбска музика! При това не винаги в този порядък…

И наш Джонатан е „европеец”!

Той „се е оправил” и „е много добре, даже, там в Англия ”, нищо че живее от девет години с Ленчето в една стая и то в къща, обитавана от още осем други „европейци”.

Той е „бял човек” и псува от сърце на майка всичките си съседи от арабски, африкански, близко- или далекоизточен произход, които са „ кухи печки; мазни чалмари и жълтури” и „не мо’ат си намерят задника с две ръце, баце”, за разлика от вродения финес и майсторлък, струящ от него.

Той често обявява как „изкарва по два бона в паунди” и „найш к’ви маркови дрехи нося, само Диадора, баце”, за да всява завист във всичките му „заспали авери там в БГ –то”, без да има и грам неудобство от факта, че и най-официалният му костюм е анцуг.

Той е „европеец”, макар че за него Хага е: „еба ли го и смотания град” и че не различва Европейска комисия от Евровизия, която гледа през вездесъщия Булсатком с неспирния му, денонощен ритъм на ПЛАНЕТА и ФОЛК ТВ („…а чинията, баце, сателитката, я домъкнáх на главата си в самолета и ако знайш как се пулеха само тия малоумници на границата…”).

Джонатан е „европеец”, защото не сяда на софрата без бутилка 1,5 л. „ДЕВИН”, пълна с „на дъртия скоросмъртницата”. Плющят му ушите да нагъва печено пиле с изтекъл срок на годност от контейнерите за бракувана стока („че к’во му е? И е без пари…”), докато обяснява как не вкусва индийско или тайландско меню, защото „мани ги бе, тия мангали кой ги знае какви лайна слагат в манджата…остаи…”

Джонатан е „европеец”, защото най-обича подред да псува ту родината си („Нищо не искам от тая тъпа държава, да си ебе майката…”), ту представителите й, когато му се прииска да завлече висшочайшият си задник обратно, за да се „размаже в ма’алата” („К’ви са тия ве? Аз им плащам заплатите ве, ебаси и тъпото посолство…За мен работят. И ся ш’ма карат да ходя в работно време за некви документи… К’во кат’ ми е изтекъл паспорта, да не съм убиец?”).

Джонатан е „европеец”, който е „с перфектен английски” („За к’во ти е да го учиш, ве баце? èла тука и за две семици ща опраим…”), нищо че упорито се подписва като Jonatan Mails.

Джонатан е „европеец”, особено когато твърди, че „България нищо не ми е дала”, въпреки че дори той е „избутал скапан техникум” и е живял от малък в „общинско жилище с двайсе лева наем”, а сега дъщеря му е „на градина там, при наще. Няма да им плащам тука я…”.

Да, Джонатан е несъмнено „европеец”, но живее само за две неща:

1. Да се прибере веднъж годишно в „тъпата България”, с „пачки в джоба”, за да „им покажа на задръстеняците, колко са смотани” и да обиколи чалгатеките, където „кат’ ма видат с ланеца и Диадората, сами ми скачат на ‘уя”.

и

2. Да се върне обратно в „Европата”, да си пусне „ПЛАНЕТАТА”, да изкара пластмасовите бутилки от куфарите, да „напраи главата” и да запсува с другарите си „европейци” държавата, където „никога повече няма да се върне”.

А на мен ми остава само да се радвам, че Джонатан Майлс е „европеец” и да се надявам никога повече да не му хрумне да се нарече „българин”.

"TWO SUNS IN THE SUNSET"

2011-07-05T14:52:00.001+01:00

„Много съм добър на киселото зеле. Честно! Аз съм направо един Паганини на кацата.”

Казвам й го, не заради друго, а защото ме моли да й споделя нещо истинско за мен.
Истинско ли? Е, изпроси си го! Едва ли има нещо по-истинско от една добре узряла кисела зелка. Жълтият й цвят, консистенцията и (ДА!)миризмата, която те фризира с интензитета си, те връщат гарантирано на земята, от каквито и да е там розови облаци и заблуди, където може да си се запилял.

Не, хич и не ми я хвалете, онази напудрена дума „любов”!

Защото тя със ентусиазъм заявява, че много й се иска да опита, и аз съм вече впримчен, оплетен, пленен!
Вече знам, че следващият път, когато цунамито на емоциите ни ни размаже на пода на апартамента, в тоалетната на някое кафе, или зад някоя пейка в парка, ние няма да сме сами… насред всичките ни там стенания и флуиди, в пластмасова кутия наблизо, ще се мъдри и киселото зеле.

Кой, по дяволите, ходи на среща с КИСЕЛО ЗЕЛЕ?!
Бунтувам се, но знам, че ще го направя.

И не е само това, ами вече и самата мисъл да я гледам как отгризва и по брадичката й се стича зелев сок, ме кара ОЩЕ СЕГА да съм в позиция „стани, стани, юнак балкански”!
Което, разбира се, завършва с нас двамата, образували една нехомогенна, потна и доста шумна купчина върху чаршафите…
Творим трактат на тема: „Туршията като афродизияк. Армията- истинският любовен сок. Зелевият кочан и фалическият символизъм”…

Е, не е ли лудост?
Безумна, неконтролируема, енкефалин-ендорфинова метаморфоза.
Пепрудата се натиква обратно в каквидата си, свива крила, стиска очи и сънува, че е „истински” жива. Сънува кисело зеле!

Да, пределно ми е ясно, че когато питат такива неща жените очакват клиширани отговори:

„Нещо истинско ли? Истинско е, че те обичам…”.

„Аз съм такъв, какъвто ме виждаш – твой завинаги”

„Само ти ме правиш истински…”

Бла-бла-бла... и друга подобна, бозава мараня.
Лепкава, розова, отровна мараня.
Фрази, които разкривяват реалността и изчезват моментално, когато хврълиш повече светлина върху им.
Повярвай ми, аз съм майстор и на „мараните” …и затова ми се гади от тях.

Така че, ти бейби, от мен днес получаваш: „Откровения за киселото зеле - част първа”.
Защото, ДА, това е истинско и ДА, това е също „част от мен”, наред с устните ми, ръцете ми и цялата останала анатомия, която толкова обичаш да изследваш с език.

Аз, от друга страна, съм тук, до теб, сега, заради факта, че ти ще обичаш моето кисело зеле.

Че ще се смееш, когато след суперновата на общите ни оргазми се задушим в неговата „истинска” смрад.
Че ще го тъпчиш от ярост и късаш с нокти, когато си тръгна от теб.
Че ще ме проклинаш със същите устни, с които сега ме откриваш.
Че ще ме мразиш със същото сърце, с което сега ме обичаш.

Аз съм тук, с теб и сега, защото си истинска. Защото не носиш розови очила и можеш да извираш любов дори да ми миришат чорапите.

Аз съм тук, до теб, сега, защото обичам да се взирам в Слънцето! Защото е трудно и защото изгаря.

Аз съм тук, до теб, сега, за да се взирам и да те изпия с очи.

Аз съм тук и не се заблуждавам, че ще мога да „оправя нещата”...
Защото в моя залез има две слънца, а очите…е, очите ми са вече пепел.

"TAKE THIS CUP AWAY FROM ME…”

2011-06-23T18:08:00.006+01:00

"Take this cup away from me
For I don't want to taste its poison
Feel it burn me,
I have changed
I'm not as sure
As when we started…"

Gethesmane
(Jesus Christ Superstar)

Подари й чаша на третата среща. Тогава й се струваше сякаш са заедно от години, а бяха изминали едва три седмици.

Подари й чаша за кафе – силует от фин порцелан, сгушен в легло от кадифе и махагон. Единствена. Уникат. Като нея самата, беше й казал.
С малко думи, нетипично за обикновеното му състояние, бе уцелил точно в десятката.

Чашите й бяха нейните спомени. Тези, които тя ревностно пазеше, понякога умишлено натикани в ъглите, из шкафовете на подсъзнанието си.
Имаше всякакви – за вино, за кафе, за бира, пластмасови, стъклени или порцеланови. Имаше даже и няколко метални халби, заключили под капаците си магията на любимата й Златна Прага, които съжителстваха с чаши за сфинаки, носещи спомена за анасон и кожа с вкус на сол.

Ежедневно хващаше някоя, произволно попаднала пред погледа й дръжка и докато отпиваше, заедно с вкуса на питието, в нея се събуждаха спомени – ту за билков чай, въглени и шепота на Родопите, ту за огнено вино, жаден поглед и вкуса на нечии устни.
А сега беше намерила Неговата.

Скрита зад двата реда чаши за вода, далеч зад любимите й чаени, тя стоеше сама и й намигаше със закривената си дръжка.

По дяволите, надяваше се да я е изхвърлила отдавна!
Помнеше как разби кутията й в пода на осиротялата си спалня и как разкъса кадифето вътре с нокти, преди да спусне завесите, да се просне в леглото си и да изплаче светлосини бисери върху възглавниците.

Но това беше ТОГАВА, след като Той си бе тръгнал.
А сега…сега държеше в ръце тъмносин порцелан и спомените й пристигаха неканени:

Как вцепенено гледаше танца на дългите му пръсти, докато той разпалено описваше с жестове някаква безсмислено тривиална история, на която всички наоколо се смееха, а през сладката премала на тръпката между бедрата си тя можеше да мисли единствено: „…тези пръсти, тези ловки пръсти са били в МЕН!”

Как докато бяха полу-скрити на задната седалка на някой автобус обичаше да захапва долната му устна до болка, а след това да целува появилите се от очите му сълзи, за да го дразни и защото обичаше солените му мигли.

Как светът около тях изчезна, там насред онзи супермаркет, когато стояха замръзнали един срещу друг, напук на всички наоколо и само с поглед той й каза всичко, което имаше нужда да знае.

Как я бе наранил... как му бе простила.
Как го нарани и тя...как й се бе усмихнал, преди да я целуне след това.
Как му бе казала да си отиде...
Как си бе тръгнал…и още, и още...

Погледна чашата в ръцете си и нейното накривено, предизвикателно намигване. Сякаш я питаше дали има сили, дали може, дали иска да си спомнят заедно.

Усмихна се. Отдавна бе жена, различна макар и същата.
Изключи телефона, спусна завесите и отиде да си направи кафе. Убийствено горчиво.
За да си спомни за Него…

"ДА ОБИЧАШ НА ИНАТ"

2011-05-31T11:39:00.001+01:00

Обичам вратите. Защото разделят.
Разделят на ВЪН и ВЪТРЕ. На НАС и ОСТАНАЛИЯ СВЯТ. На МОЕ и ЧУЖДО.

Обичам вратите, защото ми показаха теб.
Защото стоях облегната на рамката на МОЯТА врата, изписала с тялото си формата на четворка, когато за първи път те видях наистина.
Обичам да "стоя на четири". Защото обичам допира на голото съпало върху коляното си. Защото ти му даде това име и защото винаги ме целуваш когато застана така.
Както ме целуна за първи път, там - до МОЯТА врата.

Обичам вратите, защото ме карат да мисля за теб.
Като онази, металната, където устните ти за първи път погалиха шията ми и ме накараха да изтърва ключовете си. Онази, чиято решетка трябваше да хвана, за да не се свлека от слабостта в треперещите си колене.
Като онази врата, която отворих, за да те изпия в спалнята си, за да ти дам вкуса на червилото си и аромата на потните си коси, за да изпиша с нокти името си върху гърба ти.

Обичам вратите, защото са мои съюзници.
Те са моите стражи, моята Швейцарска гвардия, която ревностно ми помага да си само МОЙ. Затварям вратата и ОТВЪН остава твоят свят.
Там, където си с НЕЯ. Там където са ВИНАТА ти, СТРАХОВЕТЕ ти и така нареченият ти ДЪЛГ. Не ми трябват. От тази страна на вратата горещите ти длани, погледът ти и допирът на тялото ти са само за МЕН.

Обичам вратите, защото са мои приятели, когато си тръгнеш.
Защото мога да ги затворя след теб, когато с наведен поглед ми кажеш, че трябва да се отправиш към ДОМА СИ.
Защото скриват сълзите, които не искам да виждаш, както и защото заглушават гнева ми, когато безсмислено се питам: "Защо?".

Обичам вратите, защото ми носят надежда.
Защото искам да вярвам, че може би следващият път, когато отворя МОЯТА врата, ти ще си там. И ще ме целунеш както само ти можеш, преди да разкъсаш дрехите ми и да ОСТАНЕШ с мен.
И ще затвориш вече НАШАТА врата под нахално пъхналия се нос на ТВОЯТА стара реалност.

Обичам вратите, макар че те са пламъка, който изгаря мостовете на раздялата ни. Като онази, която затръшнах, за да не виждам лицето ти, за да не чувам сърцето си, за да кажа "Сбогом!" на последните останали в мен детски илюзии.

И още обичам вратите, нищо че там се раждат некролозите...

"TORN"

2011-04-13T20:46:00.001+01:00

Когато влюбена жена се изправи лице в лице с Раздялата:

Не може да спре сълзите.

Не може да удави пеперудите в корема с чаша водка.

Не може да заспи, за да забрави самотата си.

Не спира да говори, да споделя с приятели, да пита: „Защо аз?”

Не намира покой сред стари дрехи, които миришат на любов.

Не иска да забрави как я е целувал.

Не търси ръцете, очите, гърдите на други.

Не продължава да вярва на празни обещания.

Не вярва вече в чудеса, но

не спира да се надява, че ще се случи чудо между тях.

Не ходи в хотела, където са се срещали, за да не си спомня нощите им заедно.

Не спира да се обажда на общите приятели, за да пита за другия

и все пак

не спира да обича, макар и да не иска…

Когато влюбен мъж се изправи лице в лице с Раздялата:

Изчезват всички "НЕ"-та!

God Save the Queen

2011-03-28T20:29:00.004+01:00

Баба Стойна сподавено изохка, докато се навеждаше да вземе малкото трикрако столче изпод мивката. Затътри го към стената, защото напоследък гърбът я наболяваше точно над лявата плешка и не искаше да се напряга ненужно. Поне зимата си беше заминала преди няколко седмици и топлината на пролетното слънце беше като балсам за уморените й стави. След идването на Април тя все по-често се случваше да поседне пред олющената, зелена порта и тогава слънцето за нея беше жива благодат. Работата по къщата не й тежеше, а с времето тя все по-малко се захващаше с двора и плевнята. Празният курник зад къщата отдавна не й беше нужен, след като последната носачка беше сготвена със зеле за младите по Коледа ( кога беше – лане ли, по-лане ли?), а плевнята не бе чувала за вила откакто се спомина Кольо преди десетина години. Та работа нямаше много и макар че малката едноетажна къщичка светеше, на баба Стойна рядко й трябваха повече от 2-3 часа дневно, за да ошъта каквото трябва и да поседне пред портата. Освен слънчевите лъчи и работата беше благодат, че свършеше ли – започваше самотата, а тя хапеше повече от зимния студ. Именно заради нея баба Стойна се беше захванала навремето да помага с каквото може в църквата на Манастира. С времето тази помощ се беше превърнала в нещо повече от занимавка и освен по големи празници и през неделите, тя откриваше, че спокойствието сред тихите огради на Манастира е по-привлeкателно от уюта на скромния й дом дори и през седмицата. Така през последните три години вечната й усмивка, добрата й дума и топлината на коравата й длан, се бяха превърнали в неразделна част от литургията на Отчето, и бяха дарили също толкова утеха, колкото и отправените молитви.

Стигнала до отсрещния край на стаята, баба Стойна подпря столчето под иконата и се възкачи с тихо пъшкане да долее олио в кандилцето под образа на Св. Богородица.

„Богородице Дево“ – както всяка сутрин започна тя – „благословена да си. Пази, Дево, син ми, наглеждай го, там в чужбината. Дай му здраве на него, и на внучето, и на дома му. И направи, че да си дойдат скоро, да сгреят старите ми кости с радост и смях. Благословена да си, Дево! Амин!“

Погледна Богородица в очите, целуна кръстчето на врата си и се прекръсти триж, след което слезе от столчето и го замъкна обратно под мивката. С това се свършиха днешните шътания и баба Стойна бе готова да тръгва.

Голям празник беше днес – Гергьовден. Много народ щеше да се стече към Манастира за благословия и за курбан. Затова беше станала по-рано от обикновено и в 4:30 вече беше захванала с метлата из малката кухничка. Сега беше време да поема по пътя към Манастира, че инак щеше да закъснее. Двата километра селски път й отнемеше поне час, защото краката й не я слушаха както преди, а трябваше да е при Отчето преди 8:00, за да помага и за водосвета, и за курбаните, и за литургията.

Преди да тръгне се обърна към секцийката, взе снимката от средния рафт, сложи я внимателно в един плик от сметка за ток (комай вече единствената редовна поща, пълнеща старата пощенска кутия), уви го в найлонова торбичка и я пъхна в джоба на жилетката си. Щеше да я покаже на Отчето, да се похвали с нея, пък и да го попита да й обясни, какво точно имаше на снимката – така де, освен гордо усмихнатата осанка на любимия й син.

Приключила приготовленията, баба Стойна заключи два пъти портата и пое към Манастира.

***

„БЕЕЕ“ – оплака се агнето с писклив гласец

„ШЪТ! Чумата да те тръшне! Шът!“ – сепна го баба Стойна, подръпвайки връвта около врата на животното. Отчето над тях продължи напевно да реди от Евангелието, като ръсваше от време на време ту върху главата на животинчето, ту върху лицата на коленичилите пред него молители. Внезапно пеенето секна и се чу сподавения глас на отец Атанас:

„Стойно, СТОЙНО! Води го ма!“

Улисана в мислите си, баба Стойна не беше забелязала, че обрядът е приключил и сега подканяна от спешността в гласа на отеца се забърза, за кой ли път днес, да изведе агнето през страничната врата на църквата.

Зад нея поръчителите на курбана, вече брояха парите за платеното животинче и оставяха на масата до олтара дарените бутилки с олио и вино. След малко и те щяха да се присъединят към шумната тълпа в двора на Манастира, където до късно щяха да се веселят с другите гости, и да пият, и да викат, и да хапват от големия казан с курбана. Баба Стойна поведе агнето през вратата, сви наляво и се наведе, за да се шмугне през ниската портичка, водеща между сградите. Там се поспря за малко, бръкна в джоба си, откъдето извади нов пискюл, смени го с този на челото на агнето, поприглади вълната му и го поведе през прохода зад кухнята към главния двор на Манастира.

„Айде, бабиното, айде – няма страшно. Не се дърпай като шугаво де!“

Минавайки покрай кухнята, видя запретналия ръкави Красимир, който с отсечени удари кълцаше замразени късове месо и ги хвърляше на купчинка в коша до него. След минути и те щяха да се озоват в казана отвън, за радост и възторг на тълпата празнуващи.

„Така е било, така е и така ще бъде“ – мислеше си баба Стойна – „коя си ти, че да даваш акъл и да оправяш света.“

Не питаше тя, защото не й беше мястото да пита. От нея се искаше да помага, а не да съди. Да превежда през двора, пред погледа на всички, същото агънце, но с различни пискюли; да прибира дарените бутилки, да събира свещите още наполовина изгорели от свещниците и да върши всичко както преди – тихо и със смирение.

Но вечер, когато останеше сама с пламъка на кандилото, въпросите често идваха неканени, като молци при светлината на огъня. Въпроси, които напоследък все по-често оставаха неизказани и без отговор, и тежаха като олово в гърдите й. Затова и днес беше решила да поговори с отеца, но не за курбаните, за купуването на едно и също агне или за замразеното месо в казана, а за нейните си въпроси, тези чийто отговори не искаше да си даде сама.

Когато и последният курбан бе платен и службата отслужена, когато хората се бяха разотишли и тишината бе започнала да се настанява в двора, тримата с отец Атанас и Красимир седяха под асмата, и баба Стойна реши да подхване:

„Отче Атанасе, имам да те питам нещо...“

„Питай бабо Стойне, питай. Пък с Божията помощ ще намерим отговор на питането ти.“ – каза отец Атанас и отпи от виното си. Млад беше той, току преминал 45, но внушителната му осанка, широкият корем и басов глас, създаваха респект и почитание у хората в храма. Имаше си той, както всички, пороци, но пък кого другиго да пита в селото?

„С питане до Рим се стига“ – намеси се Красимир - „макар, че като те гледам ти едва ли там си се запътила“- и засмука цигарата в ъгъла на устата си.

Красимир бе противоположността на отеца. Кльощав младеж на 31 години, със студен син взор, той се беше нанесъл в Манастира отпреди две лета, след като отчето го бе открил пребит в канавката пред портите. Много се шушукаше из селото за това какъв е и откъде иде, но нямаше две мнения, дето да са единодушни по въпроса. Едни казваха, че бил наркоман и бил загазил с някой важен, други – че е педофил, а трети – че е избягал затворник. Какъвто и да е бил преди това, след идването си в Манастира, Красимир се бе представил като стабилен младеж, който въртеше с еднаква ловкост и брадвата на двора, и писалката в отчетните книги. И въпреки острия му език и подхода „право, Куме, в очи“ Красимир си оставаше опора за Манастира във всичките му нужди, и затова отчето се погаждаше с него - може да не беше богобоязлив, но беше полезен.

Баба Стойна се засуети - не беше тя по засуканите думи. Как да попита сега и с кой от многото въпроси да започне изповедта си? Дали пък няма да се покаже проста и неука? Затова просто извади от джоба си снимката и я постави на масата.

„Ето, отче, да видиш – моя Данчо. Виж пък ми кажи – важен човек е станал, нали? Виж какви са портрети, салтанати, хора около него. Кралицата даже на портрет има, така ми е писал, че е Кралицата тази на снимката до него. И виж каква диплома ли е, що ли, дето я държи гордо в ръце. Сигурно е голяма работа – празник изглежда да е, виж го какъв е усмихнат, а отче какво ще речеш?“

Отец Атанас въздъхна с мъка, обърса омазнената си ръка в расото и внимателно пое снимката от грубата длан на баба Стойна. От нея го гледаше оплешевяващ мъж на около 35, в скромен сив костюм, гордо стиснал грамота с герб в горния й край. Отец Атанас го беше виждал само веднъж, когато минаваше покрай къщата на баба Стойна, която го бе спряла да го запознае с със сина си. Тогава дланта му бе поел, облечен в анцуг NIKE мъж, който дори не бе излязъл от спрялото пред къщата SUBARU и след кратко ръкостискане се бе обърнал за „Довиждане“ към майка си, след което бе отпрашил към града. Сега на снимката, до мъжа стоеше отегчена 120-килограмова служителка в тежка червена роба с официален вид. На постамент зад тях бе усмихнатото лице на Нейно Величество Елизабет II, кралица на Обединеното Кралство. На заден план, зад доволната физиономия на мъжа се забелязваше стройна опашка от още десетина мъже и жени от всички раси, прилежно чакащи своя ред, за да се снимат до височайшия лик на Кралицата.

„Право думаш, бабо Стойне, празник е някакъв и важен изглежда. Каква е тази диплома, каза ли ти Данчо?“

„Ами аз за това исках да те питам отче Атанасе. То може да ми се смеете ама не ми е ясно – писа ми Данчо, че искал да се похвали и да се хваля и аз. Англичанин бил станал вече, така ми писа, чувствал се вече човек, рече. Ама не разбирам – как така англичанин? Че той си е българин, като мен и моя Кольо си е - как така сега ще стане англичанин? И защо да е за хвалба таз работа, че да не е лошо да си българин? Че българите не сме ли хора? Обясни ми, а, отче Атанасе?“

„God Save the Queen, де’еба“ – Красимир обърна на един дъх чашата с гроздова и взе шишето да си долее – „и да го духат бедните. Ха, честит ти вече Джордан Карагеоргиев.“

„Простащини не искам“ – натъжи се баба Стойна – „аз за съвет, а ти да се гавриш с мен...“

„Озапти се, Красимире,“ – намеси се и отчето – „не е време за такива подигравки, празник е.“

„Че какво грешно съм казал, отче? Извинявай бабо, ама то и твоя сега сигурно все това разправя, и това му е явно в сърцето, щом ингилизин е станал по закон, а както те слушам и по душа.God Save the Queen – те това викат постоянно англичаните.“ – такъв си беше той, директно и без заобикалки.

„Не се коси, бабо Стойне“ – почна отецът – „не е лоша работа, не го слушай Краси. Хубаво е да си англичанин, полза голяма има. Европеец ставаш вече и няма граници за теб като пътуваш, няма да те гледат като прошляк по границите – друго си е английския паспорт. Пък и внучето така също англичанин става...как се казваше то?“

„Кéнеф...“ – смутолеви баба Стойна. Много време й трябваше да научи, пък и да преглътне това име. Все на „кенеф“ й приличаше като се опитваше да го произнесе, но последния път Данчо я беше научил да слага ударението на първото „е“, та не звучеше толкоз зле. Така и не разбра какво не му харесаха на Никола като име, та го бяха кръстили унучето с това чуждоземско име – Kenneth. И как да му викаш на галено на малкия, а?

„О-о, да. Несъмнено граничните власти ще се проснат ничком и ще постелят червения килим, където и да решат да се отправят величайшите Джордан и Кéнеф Карагеоргиеви.“ - саркастично се намеси Краси – „И да ти кажа,отче, че откакто сме в Европейския съюз, дори и наш‘те цигани свободно пътуват из Европата, така че определено кяр голям има да си плюеш на семейство и род. Несъмнено! Да...“

„Ти по-добре да мълчиш“ – наддигна се отец Атанас – „я иди да нацепиш дърва за утре!“

Красимир вдигна чашата за тост пред сините си очи, обърна я и се запъти към ъгъла на оградата, под старата круша. По средата завъртя глава и смигна на баба Стойна:

„Това е живота, бабе. И да не забравиш: „God Save the Queen.” А нас – кучета ни яли.“

„Млък!“ – избухна отец Атанас – „Мекере! Не го слушай бабо Стойне. Нищо лошо не е сторил Данчо – не е забравил той род, нали си идва и пари ти праща сигурно, и по телефона се обажда, нали така?“

„Така, така – прав си отче“ – рече баба Стойна. И си помисли: „Ами така си е, какво пък. Ей го на – няма и три години кога се видяха с Данчо последно. Дойде си, постоя десетина дни, пооживи къщата. Е вярно, не се застоя много в село, ама то младите можеш ли ги удържа? Поне го прегърна, видя че е здрав, порадва му се – стигаше й. За пари – не й трябваха. Той сигурно не може да праща, пък и за какво й са на нея, тя всичко си имаше. И дърва за печката, и вода в кладенеца и жито от кооперацията. Само да се й обаждаше по-честичко й се щеше. Не забравяше той празниците – за имен ден, за рожден ден, по Великден и по Коледа все ще вдигне телефона, ще звънне. Пък и не само тогава – през месец-двa все се случваше. Но въпреки това й липсваше гласът му. Като песен беше, когато го чуеше в слушалката на стария си телефон. Ама това е - живот, не мож‘ си го поръчаш. Трябва да го приемаш както ти е даден.
„Много си прав, даже – благодаря отче, че ми обясни, аз ще тръгвам. ‚‘Айде със здраве!“

„Със здраве, бабо Стойне и внимавай, че се е притъмнило вече. Хайде и ще те чакаме пак утре.“ Отец Атанас прехвърли тежката си ръка през рамото й и я поведе към олющената дървена порта. „ Не забравяй, Бог е винаги с нас.“

„Тъй, тъй – с нас е отче, с нас е.“ рече баба Стойна и се запъти към селото.

***

Беше вече късно, когато старата порта на къщата на баба Стойна тихо изскърца. Бавничко и без да се обръща, тя се отправи към кухнята. Не й беше лесно по обратния път към дома. Не беше проста тя, нищо че хората си мислеха иначе. Думите на младия Красимир бяха оставили опечатък в сърцето й и сега като че ли този отпечатък гореше в лявата й половина. А, можеше и да е от времето. Вярно, не беше студено, но пък и тя не беше млада вече. Каквато и да бе причината, болката в плешката и в гърдите й я караше да охка на всяка крачка и да си мечтае да полегне сред старите родопски одеала. Да, това й трябваше , това щеше да я облекчи. Но преди това трябваше да провери кандилото, да се прекръсти, да се помоли. Затътри бавно трикракото столче към иконата и с усилие се надигна да долее олио. Болката се раздвижи и обхвана лявата й ръка, като почти я накара да изтърве шишето. Баба Стойна се смъкна от столчето, изохка и заднишком заопипва за изтърканото канапе до отсрещната стена. Отпусна се рязко и си пое дъх. Да, така беше по-добре. Сега й трябваше само да се помоли и да затвори очи за малко,а после щеше да се премести на леглото.

„Богородице Дево, благословена да си. Пак те моля, Дево,ох, да пазиш син ми. Дано си дойдат скоро, Дево, ох,да поиграя с внучето на двора, да им направя баница с кисело мляко, да ги прегърна, пък нека са англичани, Дево, щом така им харесва,ох. Само да са щастливи! И, ох...как беше пущината му сега...а-а да: Годсейв Дъкуин.“

И с тези думи баба Стойна заспа за последен път с усмивка на уста.

"Succubus"

2011-03-02T16:25:00.000Z

кръвта по устните ми ме подсеща,

че пак в съня ми тайно си гостувала...

напомня на последната ни среща,

когато трескаво парчетата целувах,

кристални, остри, режещи, червени

с аромат на вино и маслини

парчетата от "нас", от теб, от мен...

и от света, преди да си заминеш

светът, в който пиехме от блясъка

на ярко сините ни откровения,

преди сърцата сгушени в пясъка

да се удавят в морето от съмнения,

преди да се преселиш в нощите ми

където трескаво отново те целувам,

където искам още теб и още

да хапя устните си и да те сънувам...

"Lose yourself"

2011-02-24T15:13:00.010Z

"Днес Ивето има зелени сополи :(:("

Мигам на парцали. 'Бах мааму! Е т'ва вече ми идва множко!

Клик, дел:

"Ар ю шуър ю уонт то римуув...?" - интересурва се Скайп.

Да бе да, как да не съм сигурен. Рядко си позволявам да съм брутално категоричен, но при дадените обстоятелства няма начин. Знам, че ще бъда обявен за ненужно груб, но всеки, чийто Скайп статус представлява горното, автоматично отпада от кръга на интересите ми.

Разбирам умилението да поставиш малко, опулено личице „на мама радостта” за собствен аватар, но това е границата на толерантността ми по отношение на новоизлюпили се родители.

След седемдневни статуси от рода на : „първи ден без памперс – три пъти пишкам, два пъти акам”, подробно систематизирали прехода на Ивето от памперса към гърнето, горното откровение е последната капка, след която съвсем трезво и без емоционалности решавам, че просто няма смисъл да поддържам съответната особа сред виртуалните си „приятели”.

И не защото е лош човек, или пък защото е лошо да си майка и да се подрискваш от умиление на всяко пръцване на мъничето ти. Не отричам неповторимия чар на ситуацията, макар и непонятен за всеки друг освен за благословения родител. Да велико е да си майка (баща)!

Това, което казвам е, че ако си толкова умопомрачително самопогълнат/а от каквото и да е, та дори от такова велико събитие като майчинството, просто с теб едва ли има какво да си кажем.

Защото за теб ще е върховно изживяване да ми избълваш как: „а пък на Ивето много й се протърква дупето от тия памперси, затова взимам вече от другите, които една майка от парка ми препоръча и са много хубави”; а аз ще се чудя основно за това, къде се изгуби онова момиче, което пишеше стихове и четеше руска литература, и рисуваше, и познаваше и Шуман, и Куркински, и какво ли още не...

Или пък как така безличното „една майка от парка” се е превърнало във върховен авторитет за информация, засенчван само от вездесъщия БГ МАМА ДОТ КОМ и то за същата тази, която доскоро не приемаше чуждо мнение даже и като отговор на въпроса: „Колко е часът?”.

Зачекнал съм младите майки, но не защото са единственият, а просто най-често срещаният случай за доброволен личностен суицид, приеман с отворени обятия както на обществено, така и на интерперсонално ниво.

Да именно самоубийство, а не нещо по-меко. И не са само супер-майките, които така разпалено съм подхванал, тези които спадат към личностните самоубийства. Тук щедро приобщавам и всички маски, драми и псевдоперсоналности, чрез които човек доброволно и целенасочено се „изгубва в другия”. Няма значение дали този „друг” е детето му, любимият човек, потисникът, шефът, или който и да е. Резултатът е един и същ както за Пепито от горния етаж, която не ходи на кафе, защото „муцито не харесва така да правя”, така и за гордата майка, която без угризения забравя рождените дни на приятелките си, но пък охотно прекарва час и половина в разговор с жена от улицата, чиято рожба по случайност има „ама точно същата розова блузка като нашата”.

И така, може и да съм твърде директен, но тъй като безусловно вярвам, че хората трябва да са като глави лук (по мъдрите думи на Шрек) и да „надграждат” персоналните си постижения в живота едно върху друго, обогатявайки уникалната си и неповторима личност, а не да задушават, скриват в килера и забравят за предишните си „аз” всеки път, когато поставят на някого/нещо етикета: „Най-важното нещо в живота ми”, ето моите десет съвета за Супер-майки:

1. Да си родител е със сигурност „Най-важното нещо на света”, но:

а) за вас

б) в този момент

Допускайте поне възможността за различна приоритизация при околните.

2. В повечето случаи ВСЕКИ може да го постигне – не прекалявайте с демонстрацията на „уникалността” си.

3. Хемороидалните проблеми по време на бременност, цветът и консистенцията на секрециите на мъничето ви, както и безумно интересният (и разбира се, уникален!) начин по който то се оригва, са теми подходящи само за пред други безименни „майки от парка”.

4. Нетърпеливото изчакване на другия да спре да говори, за да се захванат безкрайно важните теми от точка 3, НЕ СЕ нарича „разговор”.

5. Аргументът: „Защото това е най-нормалното нещо на света!” не е оправдание за липса на здрав разум.

Кърмеща майка е прекрасна гледка!

Демонстративно кърмеща майка в претъпкан автобус, трескаво търсеща и най-малкия знак за неодобрение, за да започне тирада – хмм…

6. Моля, не сменяйте пелени на масата в ресторанта, кафенето, сладкарницата. МОЛЯ!

7. Майка = Професор по Всичкология.

Да, но само в собствената ви глава!

8. Ако се срещате с някого, „за да има с кого да си играе Ивето”, не задавайте след 5 години въпроса: „Какво стана с всичките ми приятели?”

9. И запомнете „добър родител” не значи „само и единствено родител”.

Удивително, но факт - има личности, които са и майки, и съпруги, и професионалисти, и са забавни, и ходят на театър, и се смеят, и мечтаят, и живеят.

10. Ако всичко гореописано ви се струва обидно, то най-вероятно е вярно.

Бъдете себе си! Животът е прекрасен!

Хау!

Филибелийско хайку

2011-01-31T12:28:00.005Z

Майски бръмбари

целуват люляците.

Калдъръмът пее!

***

Насред жегата

Марица е заспала.

Жабешки концерт!

***

Дървото се смее...

Гъделичкат на голо

пухкави врабци.

***

Градът побеля...

Дъхът на Родопите

го пови за сън...

"Грях, гълъби и политикономика"

2011-01-27T17:06:00.004Z

Заекващата сладурана е Весито, отляво до Иво с висящите му гащи, третият е Жоро – нос, къдрици и липсващи предни зъби - останалото се губи сред тях. Аз тичам в ръка с мрежичката, в която дрънкат две празни бурканчета от кисело мляко и зелена бутилка от олио. Бързам , за да мога да се върна веднага, защото ще ловим гълъби. Не ни е много ясно какво ще ги правим после, но сега това е модата – да се ловят гълъби. Така ни каза Ясен,а той много ги разбира тия неща.

Бяхме се накачорили петимата из клоните на върбата на брега на Марица (онази с висящите кабели и нарисуваните копчета по нея, от времето, когато играехме на „Седморката на Блейк”), когато Ясен с авторитет ни сподели модата. Точно беше завършил да ни обяснява за това как „пумите, ‘дето като се криели без да шавнат из клоните и никой не ги бил забелязвал”, а ние пък се бяхме възползвали от новооткритото си умение, за да се сврем в клоните на върбата и да се хихикаме, дзверейки се в полумрака към пейката под нас, където бате Петьо с променлив успех обследваше качествата на дантелката на гащичките на Румито. Та, точно тогава, изръси:

„Сега най-яко е да се ловят гълъби....” Ама така, едно такова шепнешката го изръси – хем тихо, хем всички да чуят, та чак ми наплю ухото от ентусиазъм. Аз пък не разбрах съвсем - откъде се взеха тия гълъби? Ама той Ясен все така споделяше енциклопедичните си познания с нас –простолюдието - ни в клин, ни в ръкав, но пък с академичен тон непозволяващ и грам съмнение. Та така – здрач, хихикане, мляскане отдолу, върбови клонки в шортите ми, пред мен виси пръчка с телефонен кабел и капачка от буркан (бластера на Ейвън), а той – гълъби!

Но пък той е на 13, а ние на по 7 и не сме много наясно как трябва да тече мисълта на големите батковци – така че, не питам. Само измрънквам, че ще е добре да почакаме малко, че иначе бате Петьо, всички го знаем – той ще ходи войник наесен, няма да ни прости за скътаването над главата му и ще трябва барем две седмици да му купуваме дъвки „Идеал” от ония, розовите от по две стотинки, това за да не ни набие де...

На Ясен не му пречи да почака. Той е споделил мъдростта си с непросветените и не се вълнува кога и как ще има продължение. За е него важно да се перчи през следващите дни, докато му врънкаме да ни каже кое и как се прави, а той ни пуска на час по лъжичка от извора на мъдростта. На него петокласниците му викат „зубър” и „смотан”, ‘щото има очила и е карал рахит, а и малко плюе като говори, но за нас той е като Ломоносов – какво щяме да правим лятото без неговите идеи? Аз си знам – с чушкопека, на балкона и четири чувала червени чушки за компания. И това е след като приключим с изцеждането на сока от бъз и затварянето на бурканите с лютеница. А така, „с бате ти Ясен”, съм ходил къде ли не (ама добре, че наш’те не са разбрали): да купуваме фунийски със семки от по 10 ст. от бараката на циганската бабичка, която изглежда ама точно както си представям вещиците от приказките; да се катерим по скалите и „Дяволските стълбички”; да се пуснем със стиропорен сал по Марица, почти до шлюзовете; да преминем през половината Стар град по керемидите; да правим димки от амониева селитра или пък бомбички от миниум и бял бронз; да ядем зелени сливи по тепето или да ловим майски бръмбари – „царици” или „пожарникари”, които след това да мъкнем из махалата, вързани на конец за пръста си; въобще всяка щуротия все след негово „наставление” е идвала.

От боя (или двуседмичен дан от дъвки) ни отърва едно хилаво цинге, което караше „под рамка” на баща си „Украйната” и от буталовидното подскачане нагоре-надолу, явно не се справи с управлението, и се натресе в пейката на бате ти Петьо. Докато ушите ни попиваха употребата на нови думички и изрази, свързани с майката на цингето, успяхме да се изсулим от върбата и след бързо „чао” се разбрахме да се видим, утре т.е. днес.

„Днес” за мен започна с изпълнение на указанията, оставени на бележка от мама:

„Изяж си попарата,

избърши праха,

купи две бурканчета мляко и едно олио”

Приключих всичко, колкото се може по-бързо и след като заключих с ключа, висящ на връвта около врата ми, се присъединих към четиримата, които ме чакаха под тополите. Жоро мъкнеше две празни кутии от китайски кецове, а Весито – някаква хартиена торбичка с, както тя каза:

„Булг…булгу…б-булгу …Жито.”

Извадих от джоба си лилавото станиолче, от бонбона „Лакта”, който бях изял сутринта и й го подадох:

„За пръстенче” – казах - „защото нямам от шоколадово яйце…”

Тя се зарадва и бързо го прибра в джоба си. Харесваше ми Весито, повече от Жоро, нищо че не ставаше да ритаме заедно.

Събрахме се и зачакахме да чуем какво ще се прави и какви ще ги чиним с тия гълъби. Ясен ни огледа като генерал пред строя си и попита:

„Така, сега, някой да знае къде има гълъби?”

„Аз знам” – фъфли Жорката – „по дърветата”.

Ясен му би един клепар: „А бе, къдрав, ти бъзикаш ли се с мен, а?”

„Що бе, Яска, по дърветата са, къде да са? Аз само там съм ги виждал… и на главната пред кино „Балкан” де…”

„Ама сте смотани” – вика Ясен – „т’ва повечето са гугутки и прости улични гълъби, не породисти. Аз ви питам, като си мисля за селекционирани”

„Ами ние откъде да те знаем какво си мислиш бе Яска” – вика Иво – „пък и не знаем какви са тия „перудисти” и „секционирани” гълъби. На наш’та улица сал’ такива има – нормални.”

„Офф, ама и аз съм тръгнал да се занимавам с маляци…” пуфти Ясен „шматки някакви чакам да знаят нещо…”

Ами сега! Трябва да се спасява честта на компанията, как така някой ще ни вика, че сме „маляци” и „смотани”? Ами, че ние сме вече големи! Весито може сама да си върже обувките на двойна панделка, а аз ще ходя тази година на пионерски лагер …сам…и почти вече не ми става мъчно за мама като се сетя!

„На тавана, до нашия има май гугутки някакви…” мрънкам аз „…чичо Божилов от третия етаж, май гледа там, такова де…”

„К’во ми мрънкаш, кажи по-високо” заинтригува се Яската. „К’во викаш гледал там?”

Ами ще мрънкам, как няма да мрънкам. Много добре знам, че чичо Наско Божилов от горния етаж има малък гълъбарник на тавана си, ама тая работа не ми харесва нещо. За какво му са на Ясен тия гълъби? Някак си отвътре усещам, че някак не е редно това дето го замисля. Но честта трябва да се пази! Никой не може да ни вика „маляци”- ама ха!

„Ами то, Яска, помниш ли дето ни беше казал за джудото и дето трябвало да сме можели да се пазим, ако лошите от Америка дойдат, а пък после ни донесе една книжка, ама тя не беше за Джудо, а пишеше „Жиу-Жицу”, пък ти каза, че то било същото, пък тя и много стара беше, една такава пожълтяла…”

„Оф казвай де, помня. И к’во?”

„…ами ние с Ванката, преди да замине при баба си на село, ходихме горе на нашия таван и занесохме два стари дюшека, дето бяха останали от на техните спалнята…и…и… и после се мъчихме да правим ония работи от книжката, ама много сложни те бе Яска, и после чупихме керемиди с ръце – ама Ванката го заболя ръката и рече, че са фалшиви сигурно тия керемиди по филмите, дето ти ни ги разправя, че ги чупели….Ама аз му викам – „Не са, бе. Той Яската кога ни е лъгал”…та тогава, кога ходихме горе, от през стената се чуваше едно такова гургулечене и пляскане с крила…Та викам сигурно има гълъби там, ама те са сигурно на чичо Божилов, та така…”

„Частната собственост е нож в сърцето на модерното, социалистическо общество.” – възмути се Ясен „всичко е общо, а всеки който има нещо собствено и не го споделя с другите е империалист и провокатор!”

Е, на това няма какво да кажа. То само Яската може да ги ръси такива – ‘зима ни акъла. Ама откъде ги учи тия работи? Тц, тц тц. Евала!

Никой от нас не е много сигурен какво точно е „империалист” или „провокатор”, но всички сме ги виждали тия думички по лозунгите и знаем, че хич ама хич, не искаме да сме нито едното, нито другото.

„А освен това” - плюнчи се Ясен - „свободата е неотменимо право на всяко живо същество в нашата социалистическа Родина! Никой не може да държи дори и гълъбите затворени! Наш дълг като пионери е да освободим потиснатите маси! Хайде към тавана!”

„Леле” - Иво е впечатлен „ти си страшен бе Яска! Само дето т’ва с масите не го схванах- не бяха ли гълъби? А и ние не сме пионери още - точно станахме Чавдарчета. Ей ми я нá даже и синята връзка, в джоба си я нося…”

„Офф ти….” Ясен е без думи. Само очите му се връткат зад трите диоптъра и без повече обяснения се обръща към мен: „Ходи да донесеш ключовете от тавана”.

След седем минути сме на тавана, където е тъмно, мирише на мухъл и на мокър дюшек и е пълно „ценности” : на Ванката лазерния меч, от пластмасова тръба, която сам беше боядисал в синьо; моето „Балканче” с две спукани гуми, ‘щото чичо Митко - вулканизатора е в Ахтопол; два буркана с надупчени капачки – за майски бръмбари и други незнайни съкровища, скрити из ъглите. Слънцето едва-едва се промъква през стъклената капандура, която води към керемидите на покрива.

„К-к-как-к-кво се-се-сега?”

“Ти, Веси, ще стоиш на ъгъла да гледаш дали не идва някой…”

„Ами ак-ак-ако доди?”

„Ако дойде-е, ша извикаш…офф, ти пък няма да можеш…” оглежда останалите Яската, ама явно за друго му трябваме та пак се обръща към Весито: „няма да викаш – ще пееш!”

„Ко-ко-коя п-п-п-…”

„Която си искаш! За Чебурашка и крокодила Гена, де да знам…!”

Ясен е по грандиозните идеи, не върви да занимават величавия му ум с подробностите.

„Ами добре…” примирява се Весито „че-че-чело ко-коте книжки ще пея….” И се запътва към ъгъла на стълбището и таванския коридор.

„Така, вие двамата” сочи ни Ясен, мен и Иво „ще хванете Жорката за краката и ще го вдигнете през капандурата.”

„През оная на тавана?”

„През нея ами, ти други капандури да виждаш?”

„Да де ама тя е на покрива…що ше ще Жорката на покрива?”

„Ей ама много питаш бе Саше, ти си цяла инквизиция” вика ми Ясен. „А как предлагаш да стигнем до гълъбите иначе, а? Вратата на таванското на чичо ти Божилов е заключена. Значи един от нас трябва да да мине през капандурата, да иде до капандурата на съседния таван, да влезе и да напълни кутиите с гълъби. После се връща и готово! Нищо страшно няма!”

„Що не идеш ти, като нищо страшно няма…” последен опит за съпротива прави Иво.

„А да ти набия клепарите искаш ли? Аз съм отговорник – ще ви контролирам и напътствам. Аре хващайте се, че…” Яската може да е рахитичен, но пак ни има страха, пък и на всички вече им трепне приятно под лъжичката от приключението, което се очертава и не ни трябва много убеждаване. Ходене по покриви, мрак, опасност…как да не ти трепне.

С доста пъшкане и три опита успяваме да избутаме Жорката на керемидите и му хвърляме двете кутии. Той запълзява към другата капандура, докато подробно обяснява какво точно се случва при него –нямаме друг начин да следим събитията:

„Уеуе колко е високо-о” вика той – „Я, че тя другата капандура е отворена бе…”

Мисля си, че няма как да е другояче, все пак гълъби има там – не плъхове. Как ще излизат иначе от тавана. И докато си го мисля Жорката вече е успял да се върне с едната кутия, от която се носят тупуркане и приглушено…гугукане (ами така де – вие ми кажете глагола за звук от гълъб…). Жорката се запътва обратно с другата кутия и след малко я връща – също пълна. Понесен от опиянението, обаче, решава че може да вземе и още два гълъба – ей така, в ръце. Преди да му кажем и дума се врътка и рошавата му, ухилена глава изчезва от яркия правоъгълник на капандурата.

Внезапно се чува, трясък като от затваряща се капандура, плясък на крила и последващ кратък писък и суркане. Настръхнали сме като улични котараци. След секунда – две чуваме как 5-6 керемиди се разбиват на тротоара пред блока. Никой не смее да мръдне. Около пет часа по-късно - поне толкова ми се струва, че са – а всъщност някакви си 30 секунди, в четвъртитата ярка рамка на капандурата се появи бледото, но ухилено лице на Жорката.

Тупва при нас и докато го гледаме, още в потрес, заразказва как единият от гълъбите го клъвнал точно, когато излизал от капандурата. Той залитнал, хванал се за нея, но тя се затворила и той загубил опора. Политнал по наклонения покрив и в последния момент се хванал за една, стърчаща наблизо антена, която спряла суркането му. Пъхтеше възбудено и целият беше надран от керемидите – по коленете, по ръцете и корема, но му личеше че е доволен. Като един герой се беше проявил, като един Тимур, едва ли не. Беше се справил с опасността, нищо че му трепереха краката.

Аз съм просто доволен, че е при нас. В главата ми се върти само безумното: „Какво щях да кажа на леля Петя, ако беше паднал?” Но, разгеле, размина се.

Толкова сме възбудени, че не разбираме кога сме на тротоара, където продължаваме да разпитваме Жорката за премеждието. След малко Яската ни казва, че ще си ходи и заминава към неговия блок. Ние така и не се сещаме за гълъбите чак до момента, когато се стъмва и Иво между другото изтърсва:

„Жорка, а кутиите къде са?”

„Сигурно Ясен, ги е взел” вика Жорето „ нали искаше да освобождава гълъбите. Сигурно ще ходи да ги пусне някъде на свобода”.

Насред вълнението това обяснение е повече от достатъчно и никой от нас не се замисля дали те вече не са си били „на свобода” – все пак капандурата им беше отворена, нали?

Светлината се изхлузва от небето и когато зажумяват уличните лампи е време да се прибираме. Разделяме се с уговорката да се видим отново утре и за стотен път да чуем историята на Жорката.

Два дни по-късно, на вратата ни звъни чичо Божилов и ме гледа някак особено.

„Саше” вика „да си ходил на тавана при гълъбите?”

Само успявам да завъртя отрицателно глава, защото ме е страх, та пушек се вдига. Майка се намесва зад мен авторитетно :

”А-а как? Той Сашето е такова послушно момче! Как така по чужди тавани ще ходи?”

Чичо Божилов ме поглежда странично и после обяснява на майка, че някой е откраднал 8 от неговите гълъби – гащати и дамаскини, което не е чак толкова страшно той имал много, но са били оставили капандурата затворена и ако не се бил качил случайно на другия ден, малките са щели да умрат от глад, защото не е имало как да се влезе и излезе от гълъбарника.

Направо не знам къде да гледам. Ушите ми горят от срам и страх едновременно. Така и не вдигам поглед отново нагоре, докато не чувам затварянето на вратата. Какво сме направили?

На другия ден разказвам на Весито, Иво и Жорката за посещението от чичо Божилов и четиримата се съгласяваме да си остане наша тайна. В крайна сметка никой не е пострадал – Жорето е добре, гълъбите сигурно ще се върнат, а малките гълъбчета са нахранени и доволни.

Заклеваме се да мълчим.

Две седмици по-късно, съвсем неочаквано, историята получава и втора развръзка. Тъкмо съм се засилил да излизам и майка ми ме засича с въпрос:

„Накъде така? Я го виж колко е часа?”

„Е-е бе маме, аз нали с Яската ще съм, няма страшно” – използвам универсалното оправдание аз.

„Охо, и да лъжеш си взел” – заглежда ме сърдито майка ми – „не знаеш ли, че той не може да излиза?”

„Ама как така?” недоумявам аз.

„Ами така – със счупен крак е от вчера. Видях майка му в магазина. Паднал е с новия си скейтборд. Иначе е такова внимателно момче, но ето - и очилата си потрошил. Сега нови ще трябва да му купува леля ти Руми. Ама така е с тия модерни играчки – няма контрол. Толкова месеци все това приказвал, чак се хванал гълъби да гледа – ти знаеше ли? Не? А уж все сте заедно. Та преди седмица две, продал 7-8 от тях, и после посъбрал още някой лев и вчера отишъл до Дет-Маг и си купил нов скейборд. От 20 лв. Толкова пари за дъска с колела. Ама не е за всеки тая работа. Още на третия път паднал и така – в Ортопедията. Айде сега кръгом и да те видя как ще ми помогнеш да сготвя вечерята.”

Нямам сили да се противя, информацията ми идва нанагорно. Запътвам се към кухнята и започвам да чистя ориза, който майка е приготвила.

***

Вече са минали няколко години от случката. Аз съм пъпчив тийнейджър на 12 и се уча на доблест, чест и мъдрост с помощта на Толкин, Азимов и Ботев. Порастнал съм, но не съм забравил и един ден събрал смелост изкачвам 3-те етажа до апартмента на чичо Божилов.

Закъснялото ми извинение е нескопосано, но искрено. А той с мъжко потупване и усмивка в очите ми казва, че е знаел от самото начало че съм замесен, но е чакал да види дали ще си призная. Срам! Пита ме защо точно сега съм решил. Заради книгите, обяснявам му аз, където прочетох, че преди да започнеш да правиш добро, трябва да признаеш грешката си, дори и да е вече поправено, стореното от теб зло.

И до днес не забравям за нашите гълъби, и за това как приятелството, криворазбраната чест и жаждата за вълнения могат да те накарат да вършиш неща, които никое изкушение или завист не биха те накарали. Защото е пъти по-трудно да откажеш подкрепа на приятел, отколкото да се съпротивляваш на атаките на враг.

А, да. И все още имам странна ненавист към всички „отговорници”…

Хей! Хой! Хай...ку

2010-06-29T18:18:00.003+01:00

Убива ли ти?

Сламата под теб ми шепне,

че не си сама...

Хелър, бате, Хелър...

2010-04-15T15:40:00.004+01:00

"Викаш, че съм те предал. Бъркаш, бате, бъркаш...
Мое 'сичко да съм бил и да съм пра'ил един камион глупости, ама чек до там, че да изпортя тебе - не мой се свлеча. Не, че има значение вече де, ама помниш ли го Китаеца от северния край, оня дето един ден беше сменил 'сичката сол в на Чанг Уо долнопробната бюфет-закусвалня на ъгъла, с английска, та после дрискахме и се хилихме половината махала, ама повече стискане и тихо хихикане падаше, щот' а си се захилил и т'ва сфинктерите, бате, забравят да държат; та той ми викаше още преди да го докопа некаф изкеркенечил от хероина пакистанец с ръждясалото мачете, дето висеше в задния двор на наш Джони, който го ползваше да цепи дини и кат' се напуши да изкарва ангелите на сем. Арлингтън с неговите манчурско-ийстендърски хахави нинджа кати; та викаше ми Китаеца: "Пич, кажи си 'сичко, кажи си - пък после ги святкай с т'ва бухалката между очите. Хората обичат да им се говори..."

Абе хахав си беше, помниш го, дрогата му беше мозъка още от времето кога ние с тебе го срещнахме, помниш ли? Току бяхме се разбрали за делението на квартала и ни бяха заредили с он'ва хидропонното чудо, сещащ се, от на Малкия снабдителите, и тоя се нанесе отсреща, точно на ъгъла до на баба ти Мери, със седемнайсте котки, вонливата съборетина, в оная сулдурма до химическото на мистър "Тенк ю вери мач, кам тумороу" Джавала, и още на втория ден "беконите" му устроиха официална визита с т'ва 22 калиброви, т'ва бални маски и сичките им там салтанати по списък; 'ма и там се измъкна говедото му жълто. Само да се беше спрял да не пробва от стоката си заедно с клиентите - нали си спомняш т'ва му беше коронния номер: "Ей ся пич, глей ся с тебе заедно ш'са напра'а, ей ся..."
Ей ся, ей ся...другия път ша знае да не псува дрогиран пакистанец с :" Ей ся пич, глей бе, ш'та еба в мутрата индийска...!"

Отпилях се, верно е, ама от ефекта ще да е, лошо наше не сме имали, а аз 'зех малко от останалото преди да довтасам да те навестя. Да знаеш мантизмът не е лесна работа, добре че поне не ме окошариха при ония с дългите ръкавици и дунапренените тапети щот' нямаше да им се дам - одма си бях разръфал вените, кат' Лилиян в следствения арест, кога беше огладняла зверски щот' се беше "направила" и фъркаше повече от рекламния балон на Кодак над Ситито, а ония изверги я бяха излъгали, че са й купили KFC, и докато се усетят само на сатай-пилешко беше замязала, кат' в някой хорър филм бате, не е работа; още има спазми на трите последни пръста на дясната ръка, ама т'ва я изстреля по нанагорнището в квартала, щот' сега кат' върти свирките и от спазъма като я тресне, те фаща, бате, точно там в основата и те праща по допирателната на тантрата в ляво, само се моли кат' си навън да е още жива и ш'та уреда за по кафе при нея.
Та ти разправях за наш'то, дето не го намериха при обиска, иначе другото замина вече при раците от Темза, да прай компания на трите куфара, инструментариума, че и на сухото ухо, дето си го пазеше от оня, дет' ти викаше, че ако си жив, бате, след седмица той щял ушите да си изяде. Не че ми беше симпатичен, ама не е гот някой да се задави на канапето ти, пък и ти , батка, не оправи нещата кат' му тикаше ухото в устата - още и'ам петна по плюшената възглавница.
Ама т'ва са минали работи, не за тях ми е приказката сега. Исках да ти кажа, че ти сам знаеш колко е добро наш'то, точно както викаше на онова колежанче, дето беше дошло да се оплаква, че трета седмица не мо'е да седне, щото от наш'то, бате, му се била явила Кийра Найтли докато оправял една пуерториканка и го питала дали иска да се включи и тя (че как да не искаш, бате), а после отпорила един 26 см. кур и купонът загрубял. От де да знае колко е добро, бате, наш'то, както и че съседът му по стая е негро; ама ти знаеш, батка и за т'ва ми е приказката.

Викаш предал съм те сигурно, няма как, викаш, да са те закопчали иначе, там дет' си бил - под палмата, насред залеза и розовите облаци. Спасил си се бил, викаш, далече от 'сичките тия помии и за последно помниш как заедно, бандата, решихме да се откажем, там в хола, на те тоя същия диван, от тях, бате, и от нас си, че и от чуждите - от всичко.

Помниш, а? И аз помня, бате, и аз...И помня, че само аз не пуших..."

"Άτροπος"

2010-03-12T17:12:00.012Z

Имам си тефтер.

Смачкан. Бежов. Сух.
Листове от рециклирана хартия, шарени корици, два ластика и молив, две пеперуди, четири есенни листа, полупразна бутилка Bacardi и мирис на есенно слънце.

Подари ми го ТЯ, докато още беше “тя”: „просто приятелка”, щурата глава от къщата на хълма и пламъкът с тюркоаз в очите; усмивката пред строя и спомена за хладното мохито на отминалото лято…
А после Някой горе реши да се позабавлява…

Дари ми го такъв - непълен, недовършен, не-цял, неосъзнат, полу-смислен, с празни страници, между които в изблици от безумно откровение са нахвърляни мисли, чувства, питанки - всякаква цветна щуротия, остъргана, изгребана, намерена на дъното, на върха, насред екстаза, посред нощ и преди залез, разказваща за мен, за него, за миналото, за Прага, за стиховете, за Пипи Дългото чорапче и за нищо конкретно.

Като романса ни - празни страници, насред които, като вулканични катаклизми, са се скрили дните, часовете, целувките, оргазмите, сълзите...

...целуваме се като октоподи.
Цялата ми същност е език и устни. Даже не съм и усетил кога в панталоните ми се е надигнало нещо с размера на Дебелата Берта и устрема на носорог през размножителния период. Игнорирам го. Желая просто да я погълна.

Като шестнайсет годишен тийнейджър съм забил езика си в гърлото й и сякаш се опитвам да завържа нейният на възел. Устните ми са изтръпнали, защото тя обича да хапе.

Не ми пука! Знам, че след час ще изглеждам като Лайнъл Ричи и че няма да мога да се усмихна без болка… Е и?
Още!
Няма такова мляскане!
Пристиснал съм крехката й фигура към вратата на колата, докато ръцете ми ограждат лицето й.
От уредбата дъни “ДЕПЕШ”, а навън се разминават обичайните за този час намусени софианци, с техните торби от БИЛЛА и нескрита неприязън към всеки, който е под 55 и “има морал колкото за 2 стотинки”.
Да го духат!
Това сега е нашият свят, нашият момент, нашите устни. Всичко останало може да върви на майната си!

Поемам дъх и отново се впускам в опити само с език да й обясня как - “…да бе, да, само приятели сме, ама ако може ТОЧНО СЕГА да не го споменаваш, ами я по-добре дай да пробваме дали ЕЙ ТАКА не е още по-готино”.
Схваща идеята ми. Ще го караме така, пък после...

... празни страници. И интересното е, че не знам докога. Още на следващата чакам нова простотия (прозрение? смях? рецепта с водка и калуа?), а може и да ми е за последно.
Какво правиш тогава, пич? Продължаваш ли да търсиш напред или оставяш нещата така – открити, ясни, пълни с възможности?

ОК де, само малко тогава, ако няма- значи няма...
Да де, ама не става така „само малко”…

...гледам я как се приготвя.
Методично, бавно, с финеса на сомелиер, наслаждаващ се на всеки детайл от подредбата не по-малко, отколкото на самия вкус.
Казвам й го.
Смее се, докато поставя запалените ароматни свещи в спалнята. Влюбени светулки, сочещи пътя към пещерата - нейната.
Вече звучи музика. Обича да се чука на музика, така ми казва.
Гледам сатенения й халат и се чудя колко ли пъти е изпълнявала този ритуал?

Не ми пука! Днес го прави заради мен!
Всъщност това са приказки на самолюбието ми, на които разумът отговаря с грубото: “Тъпак! Естествено, че го прави заради себе си”.
И от това не ми пука, нали АЗ съм тук.
“Е?” – гледа ме с насмешливо, синеоко любопитство
“Страшна си Марийке, с една дума ме нави”! – вицът е реалност.
Бавно събличам дрехите си, за да се насладя на последните моменти на очакване и после тръгвам след светулките...

... празните страници са облекчение, спокойствие, скука. Те са надежда, блян и желание. Те са „ами ако-та”, „защо пък да не-та” и „домат скрит зад ъгъла”. Те са котката на Шрьодингер, цинично надигнала крак, напук на онези отвън, които спорят дали е жива.
Заради тях няма болка от спомена, но само ако се спреш да разгръщаш..., а аз съм тъп и не мога. Никога не съм можел да спирам. Аз съм глухар, косатка и НУРС.
Аз съм слепец, който тича към ръба на пропастта и се надява на Божествения Взор да го спаси...
Бедни ми, слепи глупако…

...едва паркирам колата и й се нахвърлям.
Спира ме предпазният колан. Откопчавам се и тя вече ме очаква с двойна доза ентусиазъм.
Прехвърляме се на задната седалка и дори не разбирам как се озовава върху мен. Егати! Не мислех, че в това Пунто ще можем да се накъдрим така!!
Без пространствено-геометрични разсъждения, моля…
Бикините й са издайнически влажни, докато ги смъквам със зъби…
Заравям устни, за да изпия стенанията й – тя е розова, набъбнала, разтворена за мен ... (на кой му хрумна да я нарече “Прасковка”??).
Навън минават група младежи и през мъглата на умопомрачението се промъква мисълта, че няма начин да не ни чуят! Няма начин!Не и при стоновете, които се изливат от гърлата ни!
Да слушат – чекиджии!! Да гледат, ако искат!!

Виждам, че и на нея не й пука. Само така, моме!! За смелите границата е небето!!!
И така „смело” забиваме с нея, че докато тласъците ми я пращат към тавана, Пунтото също застенва на износените си амортисьори, в унисон с нас.
Свършваме заедно… винаги свършваме заедно…Едно финално забиване на ноктите в избелялата тапицерия, докато пулсациите между краката ни прегарят и се превръщат в спомен…
Прозорците са замъглени от влагата на неприкритата ни страст, заела се да запази благоприличието.
Смеем се прегърнати и оставаме така минута, час, векове…
Отделени сме със завеса от топъл дъх от света, който нахално се опитва да се промъкне при нас през мокър отпечатък от длан върху стъклото...

...и така, празни листа, а после:

...тя е леко приклекнала на площадката между етажите, със смъкнати под коленете панталони…
Аз съм засмукал клитора й и с безумно настървение замествам вкуса на 16 - годишното с друг, далеч по-изискан и неповторим вкус (Уиски с фъстъци ли? Да бе!...че и бадеми. Говори ми.)
Жажда!
Езикът ми забърсва всяка капка и сякаш се опитвам да изсмуча от нея живота, смеха й, същността й, докато тя впила пръсти в косите ми стене, повдигайки се на пръсти.
Сигурно всички ни чуват. На кой му пука? Няма друго освен наслаждението!!
Така е, когато сме заедно. Завити в някакъв собствен свят за двама, където на вълната на оргазмите сме вечни, безсмъртни, единствени.
Тя свършва извила гръб срещу стената, а аз попивам последните капчици дрога от мекотата на розовите устни…

Събираме от пода разпилените атрибути на действителността. Колан, телефон, салфетка, обеца… Връщат ни в другия свят, онзи, койото останалите наричат “истински”.
Не и за нас...
Никога не съм желал така друга!
Казвам й го.
Тя въздъхва и ме поглежда. Това е! В очите й виждам всичко, което ми е нужно...

...отдавна знам, че няма да се спра и че не ми е оставен голям избор. Уви, понякога няма нищо по-добро от един празен лист...

...тя не ми крещи. Не ме и псува даже. А знам, че може…повече от мен.
Методично ми разказва с какви думи ме е “обличала” и за мен няма и грам съмнение, че заслужавам всяка една от тях.
Но пак съм тук. Макар да не очаквам всичко да е същото.
Минаха месеци от онова втрещяващо, есемеско: “Обичам те”, сварило ме неподготвен, с потни длани, разтреперян.

“Ей ся я втасахме” мисля си аз, но ръцете ми не ме слушат и отговарят с “И аз те обичам”…

“Не - не, ЕЙ СЕГА вече я втасахме!” съгласява се и Разумът, но той е напъден, замерян с чинии и наказан в ъгъла, защото тогава управлява друга. Онази, абстинентната, прехвалената, ненавижданата, неочакваната, с гадни розови трапчинки, всеотнемащата, обезсмислящата, неопоносима дума с "Л"!
Но това беше тогава – сега е различно...
Сега тя ми разказва с колко мъже е била и колко оргазми е имала -
“.. защото нали знаеш аз как преживявам мъжете…”, как нещата постепенно са вече пак старите, нормалните, обичайните...
Вярвам й. Вярвам на историите, защото почти сигурно са истина.
Но не ми пука – учудващо за мен. Някак си знам, че съм си го заслужил.
Даже не разчитам да ми прощава, не се и опитвам да се извинявам.
Искам само да ме прегърне или да ме зашлеви.
Казвам й го…
Не прави нито едното, нито другото. Допива бирата си и тръгва.

След пет минути сме в спалнята й...

..винаги има край. И би трябвало да го знаеш, дори и без там някакви си сигнали и намеци. Просто го знаеш. Дали ще го приемеш е друго.
Все пак не можеш да не очакваш, че именно след следващата страница, се крие (дали?) най-голямата награда. Тази, която винаги си искал! Ама ти знаеш ли какво ТОЧНО искаш?

Няма как, не става…
Никой не може да ти даде това, което сам не искаш да си напишеш...

...срещаме се въпреки убедеността й, че няма за какво.
Преглъщам за пореден път злостната й забележка, защото знам, че има.
Ами че това е Тя, каквито и да сме си в момента!
Знам, че ще използва всеки дребен детайл, за да ме захапе, но знам и че няма да й отвърна.
Защото съм си го заслужил... отново.
И няма да я замерям с контра-обвинения.
Няма да й напомням за онова: “Обичаш ли го?”, на което отговори с “Да”.
Няма да й казвам, че още тогава знаех, че дори да си вярва, едва ли е истина...
Не това искам сега. Искам просто да е до мен.
Не мога да й обясня защо…
През цялата вечер от устата ми се лее мълчание.
Стига, точно аз ли бе?Самото красноречие, притиснато в ъгъла от какво – срам, безнадеждност, гняв… знам ли??
Всъщност знам – от очите й, от дъха й, от нацупените й устни, от Нея.

Вечерта се излива между пръстите ми като пясък през стиснатия ми юмрук, неумолимо, неусетно, като във Film noir… Така не разбирам кога вече сме пред гадната, сива врата на блока й.
Тя си тръгва без да ме погледне и последните нишки на аромата й изчезват с угасването на осветлението в коридора...

…празните страници се носят по водата и ми се смеят, и ме сочат с пръст, и ме проклинат, и ми прощават.
Потъват и някак с достойнство, грациозно и тихо, отиват да правят компания на детските ми спомени.
Върху лицата им празнотата изписва една дума:

ПИШИ!

Crying in the rain

2010-02-23T14:32:00.016Z

На Краси,
която ме научи да обичам живота, дори само заради това, че го има.

"...I've got my pride and I know how to hide

аll the sorrow and pain

I'll do my crying in the rain..."

"A-ha"

"Do not spoil what you have by desiring what you have not;
remember that what you now have was once
among the things you only hoped for."

Epicurus

Усмивката е вече на лицето й, когато влизам в стаята.

При нея ухае на чисто спално бельо, с онзи смесен аромат на цветя и препечен хляб. Завесите са наполовина разтворени и един палав слънчев лъч рисува сенки по стените.

А тя се усмихва. Може би на мен, а може би по-скоро на лъча, дал началото на новия ден.

"Всичко е наред, добре съм" - отговаря на въпроса ми.

Усмихва се отново - всъщност никога не спира да се усмихва.

Понякога си мисля, че може би само си въобразявам, че виждам някаква скрита тъга в кестеновите й очи.

Посядам на леглото до нея и й отвръщам с усмивка. Поставям едва-едва пръсти на десния й крак и леко ги приплъзвам. После по левия. Повдигам очи, за да видя реакцията й. Тя поклаща отрицателно глава, макар че усмивката не напуска устните й.

"Не" казва тя, "още не".

"Нищо" почти успявам да прикрия разочарованието си аз, "имаме още време, ще стане".

Тя протяга длан и ме хваща за ръка. Лекичко ме стиска с фините си пръсти. Иска да ме утеши! ТЯ да утешава МЕН!

Това ми идва много. Ставам припряно, измънквам някакво половинчато извинение и излизам от стаята й. Не мога да си позволя да ме види сега, докато се боря да озаптя напиращите в очите ми сълзи.

Навън утрото е прекрасно и предвещава един чудесен, пролетен ден, а аз хич и не го забелязвам. Обзалагам се, обаче, че тя ще му се наслади изцяло. Както винаги.

Малко след това разбрах, че съпругът й я е напуснал. Както баща й преди него. Не можел да издържа повече, сигурно така е казал. "Майка ти ще е до теб" - успокоил е, може би, себе си той. Най-вероятно е имало и други оправдания. Винаги можеш да намериш оправдания, за да направиш това, което ти се иска.

В крайна сметка, едва ли аз съм човекът, който да приема ролята на съдник. Аз съм само този, който вижда последствията.

И се старае да се учи от тях.

Да извлече сок от лайната.

Като роза, разцъфваща сред поле от кравешка тор.

Знам, че нямаше как да ми го каже, но не това ме порази, а усмивката й, тази щастлива нейна усмивка.

* * *

Срещаме се след време. Стаята е различна, но ароматът й е същият. Навън е вече златно от дъха на топлата есен. Аз отново пристъпвам плахо при нея, само за да я заваря, както винаги, усмихната. Прекарваме известно време разговаряйки за времето, за околните, за нищо важно...

Тя се радва на моето присъствие, виждам го. Радва се и на всичко което я заобикаля - на пластмасовата чашка с димящо кафе, на поредното падащо оранжево листо, дори на така досадните, полу-приглушени трели от евтиното радио на етажерката.

Не смея да я докосна, защото ме е страх от отговора, който ще получа.

Но все пак трябва да проверя.

Ръката ми се придвижва по-високо и докосва по-осезаемо от преди, но реакцията отново е същата. И отново е придружена от онази щастлива усмивка...

Макар да съм вече различен - по-корав, по-опитен и все по-голям непукист, този отговор кара душата ми да възроптае в гняв. Срещу несправедливостта, излъганите надежди и безумието на този прост въпрос - "Защо?".

Дори и да не мога да направя друго, решавам, че поне мога да се опитам да разбера нейното щастие и да направя усилие да й доставя още малко от него, просто оставайки до нея.

Иска ми се да се махна, но оставам.

Иска ми се да крещя, но й говоря нежно.

Иска ми се да не я познавам, но няма да я забравя.

Иска ми се да поплача, но не мога...не и сега.

След срещата ни вървя под есенния, топъл дъжд, без посока, а така дълго възпираните сълзи се стичат по лицето ми, невидими за другите около мен.

"Защо не ми каза?" е отново въпросът, който звучи в главата ми.

А отговорът е повече от ясен - за да ми даде шанс да осъзная собственото си щастие, без да ме товари със собствените си проблеми.

Тя бе останала съвсем сама.

Последният й близък човек - майка й, си бе отишъл преждевременно, оставяйки я на 23 годишна възраст без някого, на чието рамо да може да поплаче.

Затова аз плача заради нея.

Плача за последно, заради това което не може да се промени, за да мога през чисти очи да погледна това, което е...и да разбера нейното щастие.

Старите хора казват: "За да бъдеш щастлив, трябва поне веднъж в месеца да погледнеш в болница и да преминеш през гробище."

На мен това не ми е нужно. Аз имам своята Краси!

Краси, която от 3 години постепенно губи усета в цялото си тяло, но се радва на аромата на кафето всяка сутрин...

Краси, която вече почти не може да движи друго освен пръстите на ръцете си, но обича да стиска дланта ми...

Краси, която е сама на този свят, но се усмихва на слънчеви лъчи...

Краси, която ми показа какво е да бъдещ щастлив!

2010-01-08T19:12:00.006Z

Bitches

~~Dogs~~, Desire and Death

Сънят им ти не ще разбудиш,
Не ще ги трогне лудото веселие,
ни похотта тъй неумело скрита,
ни тромавите сълзи на раздяла…

Усмивките им – мъртви пеперуди
са нотите на пълното забвение
и докато пламъкът от теб отлита
ще разбереш, че всъщност ТЕБ те няма…

из „Децата на мрака”

Ароматът на силното капучино ме кара да се усмихна неволно. Обичам го точно такова – с канела, горещо и сладко като устните на 16-годишната ми първа любов.
Оставям го да сгрее ръцете ми и да пропие живеца си в умореното ми тяло и мозък. Това, уви, ми спечелва едва още няколко минути спокойствие, наслаждавайки се на вкуса, преди да дойде първото натрапчиво запитване:

„Здравейте, как сте? Харесва ли ви тук?”

Обстановката е прекрасна в необичайността си. С безспорен стил, незнаен за мен дизайнер е успял да превърне 700-годишната крипта под църквата „St. Martin in the Fields” в нещо средно между джаз-клуб и ресторант, за не-до-там-бързо хранене. Върху студените надгробни плочи, някои датиращи от преди 1300 г., колонада от масивни дорийски стълбове поддържа тъмния таван на височина 6 метра, осигурявайки перфектна акустика.

Странната комбинация се оказа привлекателна за компанията ни и водени от желанието за приятно разпускане по мъжки, със Саймън си бяхме осигурили билети за настоящата вечер още преди четири дни. Проблемът беше, обаче, че идеята не бе останала само наша. A и при наличието на толкова интересен джаз-квинтет като програма, не беше чудно защо всяко налично място е запълнено.

На първи (че и на втори и трети) поглед публиката беше разнородна като съставките на омразната ми испанска paella: Редом с двадесетината истински почитатели на джаза се бяха наредили три пъти по толкова опортюнисти, търсещи нещо (и някого) с което да се забавляват тази вечер.

Късметът и безспорният усет на Саймън, ни бяха спечелили места на 3 метра от изпълнителите и по план всичко беше осигурено, за да се превърне вечерта в упойващо, приятно мързелуване по мъжки. Да, ама не! Фортуна има странно чувство за хумор и изненадата, която ни бе подготвила се оказа достойна за него.

Проблясъкът в очите им беше очевиден, когато придърпахме двата стола и се настанихме на местата си до тях на масата. Двете фигури, с които трябваше да споделим вечерта бяха като от страниците на нещо, написано от Андерсен. Широката 80 см масичка бе недостатъчно оправдание, за да останем анонимни до края на вечерта и както ние така и те добре го знаеха. Дали от коката в кръвообръщението им, или от някакъв друг незнаен, но мощен афродизияк, погледите на двете създания ясно показваха, че тази вечер ловуват те ...и че жертвите са набелязани - ние!

Сигурно моменти преди да седнем при тях трескаво са стискали палци и всеки път когато поредният 60-годишен джаз-бохем е поглеждал номерчето на билета си и е продължавал нататък, са отправяли мислено "Благодаря" към богинята на късмета, че местата при тях остават чакащи. Същата Фортуна, която кокетно ни се бе усмихвала до този момент ги бе подсигурила с предизвикателството, за което се бяха молили.

Разбира се осъзнавам, че ситуацията е неизбежно пропита с драматичното ми усещане за уникалност и трябва да призная, че всеки друг в нашето положение, най-вероятно също би "свършил работа" за тях. И все пак, както казах, очите им очевидно проблясваха, докато двамата със Саймън, поздравявайки ги, се настанявахме на срещуположните на тях столове.

Та да се върна към Андерсен. В ляво, срещу Саймън, пърхаше с мигли брюнетка-миньон с гарвановочерна коса, тъмен грим, изпити скули и две студено-сини очи. Усмивката й бе като разкъсана, кървяща рана, алено-контрастираща на белотата на прозрачната й кожа. Срещу мен самият - жълтеникаво-руса коса, луничеви скули, тънки устни и неподходящо сини очи. Не ме разбирайте погрешно, девойките не бяха грозни, но в никакъв случай не бяха супер-красавиците, които след подобни описания, повечето хора ще нарисуват в представите си. Красавици или не, етикетът "кучки" им прилепваше идеално.

Събличането на палтата, настаняването, първите поръчки и двете минути с капучиното бяха спокойствието, което успяхме да откраднем, преди да се задейства "машината за социализиране":

„Здравейте, как сте? Харесва ли ви тук?”

Оставям Саймън да се мъчи с тривиалните отговори, като от време на време кимвам утвърдително с глава и скривам погледа си, отпивайки от топлата чаша в ръцете ми. Десет минути по-късно дамите са научили достатъчно за нас, за да са още по-настървени - не сме обратни, не сме бедни и можем да говорим с изречения ( Е, поне за Саймън са сигурни - за мен най-вероятно прилагат правилото, че всеки който се усмихва и кима утвърдително по този начин, има поне толкова мозък, колкото им трябва на тях за тази вечер.).

Трудно е да се обясни какво може да накара един мъж да се "дърпа" при вниманието на жена. И макар да съм сигурен, че има томове теории за това как дърпайки се една жена кара мъжете да подлудяват, няма такива за онова състояние, което настъпва рядко, но неизбезно поне веднъж в годината за всеки мъж. Състояние, в което дори и Анжелина Джоли е неспособна да предизвика тръпка, когато чашата вино е по-приятна от разголени гърди, когато мълчанието между мъже е по-интересно от секса. Това беше нашата настройка тази вечер. Уви, не и тяхната.

За 45 минути пред очите ми се извъртяха всички познати (а и доста невиждани) "неволни" сексуални трикове, започвайки с накланянето на главата, преминавайки през облягането на лакти на масата и завършващи с класическата, но неостаряваща "ножица" в стил Шарън Стоун и "Първичен инстинкт".

Равносметката ни поставя в незавидно неравенство - на фона на информацията, която те имат за нас, ние знаем само имената им - Анн и Мел- както и че "са навън, за нещо свежо".

Постепенно усещам, че гореописаното мъжко чувство започва да изчезва, заместено от по-честото, макар и тривиално, топло-червено задоволство от компанията на две приятни дами, които очевадно ни се натискат.

Началото на програмата усложнява нещата и не след дълго чернокосата Мел еротично фръцка кльощавото си дупе пред мен, в перфектен ритъм с лещия се джаз. От неудобство се опитвам да се изкарам по-интелегентен и възвишен, отколкото със сигурност изглеждам в момента, оглеждайки приятните извивки на бедрата й:

"Не се ли чувстваш странно ...ъ-ъ тук?"

"Защо - приятно е. Музиката е хубава, а и на мен ми е писнало да стоя сама и да гледам тавана" - усмихва се тя.

"Имах предвид самото място. От време на време ми е неудобно, че се забавляваме в крипта. И аз не знам защо, но ми се струва, че някак си смущаваме покоя им." - казвам аз и поглеждам многозначително към надгробните плочи в краката ни.

"Не се тревожи" - пак се усмихва тя - "покоят им не е смутен, повярвай ми"- и елегантно плъзва ръка на рамото ми.

Междувременно Саймън е далеч по-напред с материала и вече е преметнал ръка през кръста на Анн. Виждам го как се опитва да отметне косата й от рамото и тя кокетно завърта устни към ръката му. Той се дръпва като ужилен и засмуква показалеца си - убол се е на иглата на брошката й. Анн се киска смутено.

"Може би си права Мел," - продължавам аз- "но ме гложди чувство на любопитство, ако щеш, знаейки че под нас има хора, така де - починали".

"Били са хора. " е лаконичният й коментар.

"Да били са хора и е странно. Не ти ли е странно? Ето например в момента танцуваме върху надгробната плоча на" - навеждам се, за да погледна от по -близо- "Ann Witherspoon - died 1347."

"Не бих се притеснявала за нея точно сега" - казва Мел и ми намигва преди да поднесе устни към мен.

"Какво пък толкова" - помислям си - "майната й на мъжката вечер", и се навеждам да я целуна в ритъма на танца.

На пътя на дясната ми ръка, за нещастие, се оказва стола на Саймън вече претоварен от тежкото му палто. Первам го леко и той се стоварва с метален звън върху пода. Едновременно засрамен и загубил равновесие се навеждам да го вдигна, когато се похлъзвам на нещо изпаднало от джоба му - любимата му метална бутилчица. Успявам да спра падането си само защото разпервам ръце и се подпирам и с двете върху студения камък пред мен. Хората около мен се хихикат, вкючително Саймън и пианистът на квинтета, станали свидетели на пируетите ми. На мен обаче не ми е смешно. Ставам и опитвайки се да запазя достойнство се опитвам успешно да изимитирам гримаса на болка, държейки се за дясната си китка...

Десет минути по-късно сме на три спирки на метрото от там и аз понасям словестния побой на Саймън, как "за пореден път съм провалил вечерта, а поне да знаех защо". Раздялата с Анн и Мел не беше лесна, но дори и при нескритото им разочарование, не можеха да направят нищо срещу моята драматизация за "вероятно счупена китка".

Обръщам се към Саймън и го питам дали вярва в ангели-хранители. Не е сега моментът за такъв въпрос. Получавам отговор от типа на "Ебал съм ги всичките и ангели и дяволи".

Такъв е Саймън. Аз обаче вярвам. И затова го моля да не пита повече, като му обещавам да го почерпя аз следващия път. Вярвам и дори да ви изглежда смешно, сега на дневна светлина, тогава в криптата, под звуците на бавен джаз, комично разперил ръце и крака върху каменния под, на мен не ми беше никак смешно.

Докато се опитвах да се преборя със засрамването и да се изправя на крака, погледът ми се бе спрял върху надписа на надгробната плоча, върху която бе катурнатия стол на Саймън:

"To our beloved

Melanie Jonathan Smith

died 1362"

Night bus N155

2009-11-30T19:42:00.004Z

Докладът лежеше почти завършен на масата, между остатъците от сандвич с бекон и полупразно бурканче с майонеза. Дописваше данните от последното тримесечие и вече си представяше как ще се просне точно там, на канапето, за да открадне поне 4 часа и половина сън, когато екранът на телефона му светна.
Дори нямаше и да го забележи ако пет минути преди това не беше погледнал часа и изваждайки го от джоба на панталона си, не бе го подхвърлил на масата, сред недоизядената му, мизерна вечеря. Повдигна го пред уморените си очи и пулсът му се покачи с 30 удара в минута. Мразеше когато това се случва, а то се случваше винаги около нея. И тя го знаеше. Това пък мразеше още повече.

„Намерих ключодържателя, който ти ми подари...Стана ми мило...и тъжно :(. Как си? Какво правиш?”

Лаконично, безсмислено, тъпо и безумно в лиготията си послание – както всичките й подобни досега. Какво по-дяволите трябваше да означава това? В 2 часа през нощта?

„Какво правя – барам си патката, какво!” – за миг си представи тъповатото й учудване, което щеше да последва ако изпрати това. Изкушаваше се да се остави на порива и да излее една кошница простотии, само за да поизпразни главата си от гнилия, розов аромат, с който тя в продължение на месеци я бе пълнила.

Но не, не и той! Не и Дейвид– учтивият, галантният, образованият, джентълменът. „Приятелят”, който преди беше нещо повече, но сега се бе преквалифицирал в мека, кадифена облегалка за маниакално-депресивната й душа. Облегалка снабдена с чифт удобно разположени уши, мек, разбиращ поглед и АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ ПЕНИС!

„И никакви топки”, не пропусна да отбележи на ум, защото ако имаше поне малко себеуважение щеше да намери начин, за последните шест седмици, да набие в пилешкия й мозък, че единственото което иска от нея е отново да я чука до припадък, след което да я прегърне и да опропасти цялата работа като й каже че още я обича.

Припомни си хубавите им моменти. Не бяха много – редки фойерверки, които спомените му оцветяваха в сини и златни отенъци, пропиваха ги с аромата на сладко вино, превръщаха ги в нереални образи, в чието съществуване той все повече започваше да се съмнява. На фона на тези проблясъци, останалата им връзка се открояваше като дъжновното, вечерно небе, с неговия мраз, дъжд и мирис на изгоряло останало след огнените цветове.

Мразеше я! Мразеше богаташката й разглезеност. Ненавиждаше начинът, по който не забравяше да напомня на околните, че е модел – с думи, пози и недвусмислени намеци. Повръщаше му се от кокетничето й и кикотът. Не понасяше самоувереното й бръщолевене. Кой нормален човек открито прокламира, че има психиатричен проблем? Как може това да е кокетно? Не можеше да трае как винаги му напомняше за богатия си канадски съпруг „...този нерез е само покритие на кредитната ми карта...”.

Все едно не знаеше. Не можеше да приеме и това, че този 50 годишен, потен, зачервен кит може да вкарва миризливото си парче в нея и тя да го трае, а на него да пробутва клишетата си „...приятелството е по-важно. Ти си ми по-ценен, ти си истински. Не го разваляй със секс!”

Кучка! Като е така, поне да бе спряла да разкарва стегнатия си задник само по прашки пред него – „...защо да ме е срам от теб? Виждал си ме гола.”

Точно така уруспия такава! Точно защото съм те виждал! Точно защото не мога да забравя! Затова не ми се слуша, когато сгушила глава на гърдите ми ми намилаш за псевдо-психологическите си проблеми, породени от въображаемият ти катарзис и опит да „намериш себе си”! Насред цялото ти безсмислено ломотене, единственото което окупира мислите ми е ароматът на косата и люлеенето на гърдите ти, едва прикрити от полупрозрачното ти оправдание за дреха, което съвсем умишлено си нахлузила!

Дали да й отговори? Може просто да се направи, че не е получил sms. Няма как да разбере.

Още докато тези мисли се въртяха в главата му, пръстите му започнаха да набират отговора.

„Не спя, точно довършвах една работа. Ти как си?”

Изпрати го. Тъпотия. Пълно, безпрекусловно падение.

„И аз не спя. Гадно ми е. Депресирах се отново. Сама съм и ме е страх...”

Знаеше, че ще се намрази, но не успя да се спре:

„От какво ти е гадно? Станало ли е нещо?”

„Не, нищо особено. Просто мразя да съм сама...Можеш ли да дойдеш?”

Да бе! Как няма да може? Ей го къде е! Само се мята на нощния автобус, сменя на Трафалгар и след час и нещо е там! Ебаси! Подмята го все едно са в съседни апартменти и иска да й заеме малко зехтин за салатата!

„Поспи, ще бъдеш по-добре на сутринта.”

„Не мога да заспя :( :( Наистина ли не можеш?”

„ОК, идвам. След час съм при теб...”

Нямаше на кого да се доказва. За пореден път се убеди, че е оплетен като муха в безмилостната паяжина на изкусен ловец. Всяко негово усилие да се откъсне само караше хищникът да затяга примката и все по-усърдно да се нахвърля към него.

Увлечен в такива мисли беше стигнал до спирката. Погледът му бе привлечен от синият неонов надпис на Off licence, който мигаше насреща му.
„Какво пък? Една бутилка може и да помогне да се мразя по-малко...”

***

Три-четвърти бутилка по-късно, на задната седалка на автобуса, нещата изглеждаха по-различно.

„Тъпа кучка! Какво си мисли, че прави? В два през нощта. Пак с нейните простотии! Ясно е какво иска, само се фръцка наоколо и ми дудне колко е нещастна. Проси си го! А и на мен не ми се слушат вайкания. Единственото което искам е да й скъсам задника от ебане! И се обзалагам, че точно това иска и тя!”

Убеден беше, че този път ще прави каквото му се иска на него. Три спирки и вече беше на 150 метра от къщата й. Пулсът му подскочи, но той почти не го забеляза. Главата му беше обвита в червена мъгла, комбинация на похот и хвойновия аромат на Bombay Sapphire. Позвъни на вратата и тя му отвори. Беше по нощница, пристегната със сатенен колан.

„Здрасти. Блaгодаря, че дойде...”

Не й отговори. Обви ръце около кръста й и я придърпа. Устните му затърсиха нейните.

„Какво правиш? Чакай!”

Целуна я. Премести ръцете си върху дупето й.

„Стига! Престани! Спри се! Стига идиот такъв! За какъв се мислиш?”

Опитваше се да го отблъсне от себе си, но той не й обръщаше внимание. Сатенът се разкъса под резкият напор на ръцете му, оставяйки я гола пред жадния му поглед.

„Отвратителен си! Разкарай се!”

Шамарът му я прати на пода. Посегна с крак и без да се обръща затвори външната врата след себе си...

***

Крачеше бавно по улицата, над която се носеше утринната мъгла. Облиза устните си и за пореден път усети кръвта по тях. Беше успяла да го нацели с коляното си...

Посегна да се почеше по бузата и потрепна от болка, когато пръстите му докоснаха червените резки, оставени от перфектния й френски маникюр. Беше студено и влажно, а вятърът проникваше през разтворената му риза. Зачуди се къде ли е оставил останалите си дрехи?

Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Всичко беше отишло по дяволите.

Трябва да има начин да поправи стореното. Трябва да има.

Пред очите му пробляснаха картини от преди час – проникването, борбата, ударите. Хлипане, шамар, ново проникване. Захапана гърда, стон, кръв по устните...и още, и още, и още...Непоправимо.

Не! Не може да няма начин! Все ще намери начин да поправи нещата.

Пресече уличното платно и се закова на място. Точно така! Няма да се предава! Ще се върне при нея и ще й обясни! Ще й се извини и ще й каже,че я обича! Тя ще го разбере...трябва да разбере!

Завъртя се и тръгна без да се оглежда. Така и не видя автобуса.

Две секунди по-късно шофьорът натисна спирачката...

Sopa para Miguel

2009-11-20T17:37:00.004Z

Сядам при аверите и поръчвам пинта Guinness. Надигам чашата и я преполовявам преди да им дам възможност да започнат, така поне ще имам малко шанс да поомекотя това, което ще трябва да чуя. И ще го чуя – знам. Както си знам и че ще са прави.

Най-добрите ми приятели са – няма как да не ми „набият канчето”, не и след като научат новините…

„Е? Оправи ли се?” – започва Саймън - „Стъпи ли й на врата вече? Да я еба и тъпата курва!”

„Стига, пич! Знаеш, че не ми е приятно да я наричаш с такива имена.” – отчаян опит да убедя самия себе си, че Дженифър от заблуденото ми с розови илюзии съзнание не е тази Дженифър, която видях за последно преди седмица.

„Какво се правиш на девица? Такава е, колкото и да не ти се иска” – подкрепя го Брайън и надига чашата с London pride, „Нещастно копеле такова…” - измърморва преди да отпие, мислейки, че не чувам.

Стискам зъби – за кой ли път, защото алтернативата е по-гадна и от това. Ако реагирам ще трябва да избия зъбите на приятеля си, при това знаейки че е прав. Вярно, тъпо, нещастно, влюбено копеле съм…

„Чакай, чакай малко. Не ми е ясно нещо – за кой става дума?” – Дейвид не е в течение на нещата, защото и неговата не е лесна (Което ме кара да се замисля докога ще трае той тая неговата, с безкрайните й депресии и богаташки приумици. Макар, че веднага ме сполетява и мисълта, че не съм точно аз този, който да дава акъл в случая – както и да е, за това друг път).

„За кого точно го тормозите- за Джени ли? Какво е станало?”

„Е? Ти ли ще му разкажеш, или искаш да чуе истината?” – Саймън ме гледа със сините си очи над халбата, почти просейки си един в зъбите.
„Давай” - махвам с ръка, още повече че така ще отложа отговора на въпроса от началото. Все ще трябва да им кажа, но колкото по-късно толкова по-добре.

„ОК Дейв, ето ти и историята без всичките му там въздишки, аромати на коси, влажни погледи и други путкенски простотии, с които „нашечкия” щеше да я украси. Ти знаеш как се запознаха с Джени, нали? Интернет, разговорчета, снимчици, т’ва – онова и Хоп! – любов. Това беше през Февруари, доколкото си спомням – прав ли съм?”

Кимвам над Гинеса и се замислям. Наистина ли беше толкова отдавна – девет месеца? Загубил съм понятие за времето. Да се еба в тъпата картуна! В нея има само цветни картини на рамото й, на извивката на врата й, на лицето й в екстаз обрамчено с бедрата й… Трябва ми повече бира!

„Та така – Февруари. История като за книжка – любоФ, любоФ та чак се разсмърдя от толкова розови сърчица, дето пърхаха около главата му. Мацето е шест- знаеш го. Където, каквото си трябва има, че и отгоре. Мозък да й бяха сипали на тъпата путка, нямаше да е излишно! Както и да е! Та влюбен е той в 19 годишна вафла от Canning town и светът е негов. Пари си има, жилище, работата знаеш не му е проблемна. И какво прави той – кани я да живеят заедно! Още тогава му казах, че бърза като парле пред майка си, ама кой да ме послуша. Трябваше да я изчукам та да му светне, ама сигурно и това щеше да разбере погрешно. Та заживяха де – идилийка! Колко бе? Колко време живяхте така?”

„До края на Април” – струваше ми се като миг, но е така. три месеца и половина.

„Да, значи до края на Април. „Нашия” е щастлив и доволен , секс, мекс и риба с картофки - романтика. Намерил е на Колумб изгубеното съкровище той! Намерил – таратанци! Той я храни, той я гледа, тя жули кредитната му карта насам-натам, аз както го виждам тя е тая, дето беше уцелила джакпота. Ама тъпа путка ти казвам – не трае. Веднъж прост – цял живот тиква. Та и тая такава. За два месеца не можа да си устиска задника. Кога замина бе смотан?”

„На 12 Юни” – още помня мириса на парфюма й, когато я изпращах. Защо ли? Имаше доста други неща, които да запомня. Странно нещо е съзнанието. Но тогава не знаех- как бих могъл да знам?

„На кой му пука? ОК –през Юни значи, курвето си вдига задника и заминава, забележи, за три месеца на „стаж” в Колумбия. Схващаш ли? К’ъв е тоя стаж бре? Поне да учеше нещо та да има смисъл! Абе мазаво ти казвам. „Нашия” така и не беше разбрал какво точно ще прави. Беше му замазала очите с не'кви простотии. И така – отвя се да си пече гъза по Колумбийското знойно слънце и да я ръгат с кафяви тояги!”

„Беше ми казала, че е обменен стаж по мениджмънт в туризма –стига си се заяждал! И не се знае дали се е чукала там” – Да бе! Дали си вярвам?

„Ти нормален ли си бе пич! Че тя Дженифър освен да се ебе какво друго може? Я не се прави ами си смучи там Гинеса.
Интересното Дейв идва после – щастливото прибиране. Пича се е приготвил, загорял от въздържание, вечери, свещи, цветя на летището и кво? Дрънн! "Изненада първа": излиза мацето от гейта и не е сама! Досетил си се сигурно ама и идея си нямаш, вярвай ми! „Нашия” зяпва – хъката – мъката, какво става бе коте? Ала бала. Какъв е тоя мъж? Ама насред целувки и прегръдки оная успява да го убеди, че е дружка някаква. Вярваш ли ми? Аз още не мога да повярвам как нашия глупендер се е вързал!”

А аз мога – сумати такива картини като по-горните – цици, бедра, устни, стонове – се въртяха и в без това надървеното ми съзнание.

„ОК – значи приятел, става. Драго ми е да се запознаем и такива ми ти работи. Да де ама не е толкова лесно – идва "Изненада втора": пича е Колумбиец, думичка не продумва на английски и не е стъпвал в Лондон. Та сещаш ли се? Правилно! Джени – чудото, склонява да „му помогнат” да се закрепи, нали и без това имат свободна стая… ‘Айде познай дали се навива „Нашия”? Е, позна. Прибират го при тях – така де в апартамента на смотания. Не само нея да дундурка ами и ръгача й. Поне да го беше питал за визата му бе охлюв! Така можеше да го изхвърлиш като изтече туристическата. Да де ама и да беше питал пак „йок файдасъ”, щото работата е опечена далееч по-нататък."

Да, помня тази сряда. Още ми се гади като се сетя. Чувствах се като прободен с нож. Мамка му и любов.

„И така един прекрасен ден, след като Джени решава, че вече ще може да понесе историята във всичките й красиви подробности, тя сяда и разказва, с помощта на Мигел ли беше там, какво точно се е случило – "Изненада трета".
Накратко – по същия начин, по който „улови” смотания ни приятел, се е запознала с Мигел. Зачатили са се, харесали са се и той й предложил да му погостува в Колумбия. Ей така, за майтап. Тя приела и може да не е искала да намаже друго освен три месеца колумбийско слънце на аванта, гарнирано с един загорял колумбийски кур, но веднъж попаднала там пича й засвирил и друга мелодия. Хем да й е готино при него три месеца, хем малко да му помогне да се установи в Англия, хем и парички да изкара. На тъпата 19-годишна кифла какво й трябва, секс, кеф и пари да изкара, и ето ти я навита. Та сделката е направена и Мигел и Джени се оженват – още там. Легално и напълно легитимно. Срещу обещанието на Мигел да й заплати 5 000 паунда за това, че женен за англичанка ще му е доста по-лесно да се превърне от „гаден имигрант” в „уважаван британски гражданин”. Светна ли ти съвсем! Не? ОК- пояснявам. Обещаните пари естествено никога не се появиха, а и до този момент хич ги няма. Ама на теб ти трябва само да го видиш какъв цървул е тоя и ще ти стане ясно, че и тройно заверен договор да бяха подписали, той пак няма откъде да ги изкопае. Та това е „Изненада четвърта” Хилиш се а? Ама не е смешно, 'щото мен ако питаш няма да е и последна…”

Колко си прав Саймън , не беше последна…
Просто и идея си нямаш колко си прав.

„И така да ти обрисувам ситуацията – тъпата путка и Мигел са женени, уж фиктивно, срещу някакви си 5 000 паунда, които така и не пристигат; тримцата си живуркат в на „смотания” жилището, харчат неговите пари, не работят и кой знае какво още правят докато „нашия” бачка ежедневно, за да спонсорира тая вакханлия като от книга на Луис Карол! Престави ли си го? Звучи невероятно нали? Ако ми го беше разказал някой щях да му кажа да спре да пафка и да си изчисти мозъка – не може да има толкова смотан мъж! Да де ама е истина! Ей затова го тормозим всеки път от вече повече от месец тоя смотльо! Трябва да си стъпи на краката и да омете апартамента с тая шматка и нейния Мигел. Схващаш ли бре влюбен лигльо такъв? Напра’о не ми го побира главата как траеш да живеете така тримата!”

„Вече сме само двама” - промълвявам и надигам за последно чашата. Няма накъде да ходя – ще трябва да им кажа все някога. „Джени се изнесе. Преди седмица ми каза, че го обича и не може да живее повече така. Върна се при техните…”

Лицата им са като на снимка –застинали.
Ченето на иначе тихия Брайън е увиснало.
Е, това е – ще давам до край, смотаняк съм спор няма.

„Да, изнесе се. Но Мигел няма пари, а при техните няма място, та...тя ме помоли той за малко да поостане при мен, докато се закрепи де… заради преди...Ъъъ… да, ами това е. Обадете се пак за по бира, ОК?”

Тръгвам бързо преди да съм им дал време да се съвземат.Наистина няма как да им го обясня.
Любовта е най-отвратителното нещо на света. Ще те накара да направиш неща, каквито не би и подозирал.
Таза фраза съм я чувал хиляди пъти, но някак си все си представях героични, саможертвени и велики постъпки. Животът е различен…

Това е животът – влажният асфалт, дъждът във врата ми, споменът за несъществуващата красота и найлоновата торбичка с две полуготови супи в ръката ми, защото Мигел не може и да готви…

Dive in the water

2009-11-17T10:25:00.003Z

"...say will we dive in the water? say will I die in your water? ..."

Гледа ме с усмивка.
Дали съзнава, че въпросът, който устните изписват е повече от очеваден?

Разбира се, че става дума за секс - както всичко в този живот.
Нещата са по-прости и тривиални, отколкото на всеки му се иска да признае.

И така да ти обясня , за да ти отнема и минималния шанс да се скриеш по-нататък зад глуповатото: "Ама това ли имаш предвид? Не те разбрах ..."

Забрави за недодяланите си прозрения за пътя, по който двамата поехме. Каквото "трябва да бъде" никога не се превръща в "Това, което е".

Не е ли иронично?
След всичките ни "благоразумни" погледи назад, усмивките и всичките онези "няма страшно - винаги можем да се върнем обратно"?

Смешно е - изучавайки с подробности брега на миналото си пропуснахме да забележим, че водите пред нас са всъщност блато.

Погледни в очите ми. Разбра ли?
Можеш ли да дишаш сред водите? Или ще се удавиш с мен?

Да, това сме ние, насред блатото на неумело търсеното наслаждение. Усещаш ли непреодолимият му зов?

Нямам сила да измъкна затъналите си крайници. И ти я нямаш - осъзнай се вече.

Брегът е само на разтег от нас, но уви това е толкова далече...

Е? От теб зависи - дали ще прекараш последните си мигове борейки се към брега или тук с мен?

Моят избор е направен, за теб остава трудното...

Lost

2009-11-17T10:22:00.009Z

Завистта в очите на останалите е повече от очевидна.

Искат да са на моето място. Биха сторили всичко, за да имат вниманието, в което егоистично се къпя аз. Промъква се и блясък на агресия.
„Забравете! Няма начин - вечерта е моя!”
Мои са и Тези Около Мен. И ме искат – усещам го по дъха им, по аромата на потта, по празните им погледи.

Около нас царува обичайната вакханлия, където разумът е пратен на пода от ъперкъта на двете ленти върху огледалото.
Неизбежен като товарен влак и също толкова мощен.

Сексът е разлят по масите, по евтината дамаска на канапетата, точи се по пилона в центъра на дансинга и попива дори в безразличното сиво на мозаечния под.

От стената ми се усмихва слънчев лъч и се опитва да ме вразуми.
Почти успява, когато разбирам, че е поредното отражение на свелините от дансинга. Изкуствени, студени, безлични, чужди…

Искат ме, и вече не прикриват непохватната си борба за първенство. Толкова са много, различни и все „качествени”.

По-добри от теб..!

Не, не по-добри от теб…

Защо, по дяволите, пак се промъкна в мислите ми? През водката, мъглата и нокаутираното ми съзнание…

Защо поглеждайки в ръцете си виждам изпратеният от мен СМС? Та аз дори не знам къде си!

Ръцете ми треперят и не мога да обвиня за това бушуващите в кръвта ми субстанции.
Обвинявам теб!
По кожата ми, в косата ми, по недоцелуваните ми устни…

„I am lost without your love…” – лаконичният ти отговор огрява в бледозелено лицето ми.

Усмихвам се – сега разбирам, защо призракът на това парче ме преследва сред смога на ежедневието ми напоследък.

В отблясъкът на бара срещу мен усмивката ми е разкривена…безсмислено е.
Захвърлям телефона си на масата и се изправям срещу Техните усмивки. Мястото ти е до мен, но те няма!

Тази нощ мястото ти на спалнята до мен няма да е студено…

"Апология на суетата"

2009-11-17T10:15:00.004Z

"Ляв завой, светофар, после трябва да тръгна към магазина. След 20 мин имам уговорка, дано поне довечера да се понаспя. Да не забравя..."

Има нещо неуловимо, но натрапчиво, горчиво-сладко, но пристрастяващо в тръпката от погледите на непознати, които се спускат по линията на гръбнака ми, от раменете до задника, от очите до устните.

Буквално прерязват потока на мислите ми и винаги успяват да изкарат усмивката ми от дълбините, където сивото ежедневие нерядко я затрупва. Заедно се нея в гърдите ми затрептява и усещането, че живея...

В крайна сметка, кога усещаме че сме живи? Е да, би било идеално ако можеше, според съветите на тези, които все си умират да дават съвети, "да изживяваме всеки момент".

Да де ама не! И как?

Колко често всъщност изживяваме съществуването си?
И да, нямам предвид ХУБАВИТЕ моменти от съществуването си, а изобщо? Колко често наистина чуваме песента на сляпото момче в подлеза, усещаме мириса на хризантеми, забелязваме бръчките по угрижените лица на близките си? Колко често се чувстваме живи?

За себе си знам - най-силно усещам живота в себе си в момент на болка или на върховно щастие. И разбира се, както при повечето от нас, болката е далеч по-честата...

Затова не е чудно, че се наслаждавам на всеки откраднат момент на щастие, който кара света около мен да се съблече срамежливо от посредственосста, с която се е загърнат, оставяйки ме да пулсирам от живот, усмихвайки се на облаци и непознати...

Красотата трябва да бъде забелязвана, оценявана, поощрявана, споделяна, изживявана.

Моето тяло е моят храм. Там пулсира животът.
Особено, когато "Храмът" приютява търсещите погледи на сивите, замислени, "неживи" непознати.

Моята жертва на олтара е ясна - суета за красота, красота за чувство на живот.

Тяхната? Всекиму - заслуженото!

И не очаквам да е ясно, не на всеки е писано да разбере.

В крайна сметка няма значение.
Суета срещу неповторимото - да се усмихваш без причина, винаги ми се е струвало изключително изгодна сделка...

"Всичко живо е трева"

2009-11-17T10:12:00.003Z

По пейките около мен е пълно с брадясали, миришещи на пот нещастници, които дояждат студеното телешко от мизерния си, никога непроменяем обяд.

Зелени.
От зелената мъгла пропила се в очите ми, в кожата, в мозъка, в монотонния ми живот.

Зелени са и водите на дока под мен, излъчващи онзи типичен аромат на вкиснато, придружаващ плискането на мръсната пяна и крясъците на чайките.

Усмихвам се широко!
Някои от по-близко седящите „краставици” ме поглеждат между залците и ми отделят две секунди внимание…след което задъвкват отново, удавени в самосъжаление и безнадеждност.

Не ми пука – вече всичко е зелено!
Усмивката ми става по-широка!
Ще почерпя Украинеца с един Guinness за препоръката. Прав беше - това няма нищо общо със стария боклук, с който си пълнех дробовете. Вярно, одруса ме с 10 процента повече, но все пак аз не купувам килограми – да са му сладки. Важното е, че на мен ми е гот. И зелено!

Да знам, жалко е, но ТОВА е моето „чи”, моят извор на енергия, моята Шангри-Ла.
Само заради огъня, който мъждука между пръстите ми успявам да се закрепя на ръба, да бутам количката със скрибуцащото задно колело, да понасям мириса на сплъстена от пот коса.

"Колегите" клатят глави и полу-шеговито ме окичват с прякора „High-flyer”, очаквайки някой ден да се позабавляват на мозъка изтичащ през ноздрите ми, след 75 метрова прегръдка с вятъра. Така или иначе няма какво да направят. Виждат го в очите ми – зелените.

Поемам последното вдишване и го задържам в дробовете си. Жар опарва пръстите ми – захвърлям я и бавно издишам нефритен сок. Всичко наоколо е зелено. Дори и Слънцето си е сложило зелени очила, зад които (не се съмнявам) ми се усмихва.
Тръгвам нагоре към скелето, разкрачило се най-безсрамно сред студено-пуританските силуети на офис-сградите. В стъпките ми няма мъка или съжаление, a само мъничко любопитство.

Дали днес ще е денят, в който ще прегърна вятъра?

"Mind the Gap!"

2009-11-17T10:09:00.006Z

Пак е петък вечер, но този път е по-различно.

Както винаги сме същите, “Компанията” е непроменена от онзи далечен петък, преди толкова време, когато се надушихме сред сто и осемдесетте полу-дрогирани/полу-насвяткани британци, в онзи посредствен клуб между Сохо и Лейстър скуеър.

И все пак е различно. Аз съм различна. Усещам го и вече не се опитвам да го отричам дори пред себе си...

Изборът е направен и трите се вмъкваме в малкото, тъмносиньо клубче на ъгъла до St. Paul’s. Всъщност “вмъкваме” е неправилен глагол за prêt-a-porter, което изиграваме пред наличната публика на бара. Комбинацията от бедра, гърди и тактически разположени “парцалки” свършва своето. Час и петнадесет минути по-късно вече съм сама на бара и с преценяващ поглед оглеждам “улова” на дружките си. Справят се добре, особено Жужа, която е на път да се наслади на един чаровен мулат с мътен поглед и издути панталони. Само че мен вече това не ме вълнува...
Да, знам как изглеждам и съм се постарала да направя и невъзможното, за да е ясно какво искам. Перфектната линия на бедрата ми прелива в извивката на стегнатото ми дупе, а през ефирната ми блузка се открояват настръхналите зърна на крушовидните ми гърди. И да, умишлено седя точно под тази неонова лампа и точно срещу струята на климатика, оставяйки на прохладата да ме кара да настръхвам и да свърши своето по въпроса с гореспоменатите гърди. Само че никак не е същото...
”Ловът” не е същият и аз вече знам защо...

И ей така, изведнъж, без особени въведения или драматично музикално включване, вниманието ми е привлечено от погледа, който търся точно сега. Отпивам от мохитото си, докато оставям време, за да разстеле вниманието си по всички важни зони на подготвеното ми тяло.
Двадесет минути по-късно думите са излишни. Кратък жест с очи, усмивка и се насочваме към коридорчето, водещо към тоалетните. Безмълвно слепваме устни и дъхът ни вече е общ. Дланите ни, първоначално некоординирано, а в последствие все по-нежно и чувствено, обхождат тръпнещите ни от възбуда тела. Попивам капчица пот с устни, докато хапя най-изкусителната шия и стена от вкуса на солена страст. Устните, които до преди секунда целувах, вече се спускат и обгръщат дясното ми зърно. Едва сдържам стенанието си и в този момент вратата, на която сме облегнати поддава.
Първоначалната паника е заменена от възбуден смях, когато разбираме къде сме попаднали – стая на поддръжката, с точно толкова място и светлина, колкото са ни нужни. Затварям вратата зад себе си и едва дочаквам, за да посегна почти грубо и да раздера омразното бельо, което ни дели. Сред задъхани стенания ръката ми се пълни със сока на страстта, докато телата ни се гърчат, плътно слепени едно до друго. Минута по-късно опитни устни си проправят път покрай пъпа ми, захапват вътрешната част на бедрото ми и ме потапят в така чакания екстаз...

01:00: Плакатите по спирките, които подминавам, прескачат между прозорците по своя път в нощта и се сменят като кадри от второстепенен филм. Между тях разтърсеното ми подсъзнание вмъква картини от преди час.
Щрак! Аз извита на дъга в момент на неповторим оргазъм...
Щрак! Аз заровила пръсти в непознати коси...
Щрак! Целувам, хапя, стена...
Щрак! Разбиращ поглед, усмивка...
Щрак! Раздяла без думи...
Щрак! Силует отдалечаващ се в нощта...

Това е моята спирка.
Подхващам Мима, за която е крайно време да разбере, че има такова нещо като твърде много дайкирита и двете слизаме от метрото (Жужа, разбира се, си замина с мулата – утре ще получим подробен отчет).
Металният глас от уредбата ме предупреждава да внимавам ("Mind the Gap!"), но аз знам, че вече съм отвъд предупрежденията...
В пропастта съм и не искам да бъда предупреждавана, защото насред цялата човешка суета около мен, единственото което ме кара да се усмихвам са ароматът на тъмната стаичка и червилото по ръбовете на бикините ми...